Репортер на Struma.com из дебрите на славно минало! Уникални черкви в Пиринско пазят българщината с векове

Старите хора казват, село без черква е като храм без олтар. И не случайно. 
Кипящите от живот и детски смях някога населени места, днес тънат в бурени и забрава. Единственият стожер на спомените, че някога някъде там е имало живот са черквите, символ на православната вяра, на българщината.

Храмовете, вдигнати преди век, други, преди два, а трети, строени преди много столетия, стоят за да ни напомнят, че тук е кипял живот, че хората, са се радвали на малките неща, обичали са се, раждали са деца, празнували са, посрещали са заедно несгодите и ударите на съдбата. Дори и в селата, където не е останал и един човек, пак църквите са там, за да напомнят за историята, за да бият камбаната, че никога не трябва да губим вярата, а да я съхраняваме. Такъв пример е китното санданско село Кашина, сгушено в подножията на Пирин, в което има уникална черква, наречена на Божията майка, „Успение Богородично“, датираща от турско робство.

По думите на бай Наско, пред репортер на Struma.com ,тя е строена по турско време и е много ценна. Обявена е за паметник на културата. 
В миналото хората са носили тежките камъни по трудно различими пътеки и са изградили с труд и пот светите места, в които са намирали подслон, убежище и отдих обикновени хора и бележити личности, един от които е Яне Сандански, казва бай Наско. На нас, тези които сме останали да живеем се пада нелеката задача, да стопанисваме църквата, като се борим и с времето и природните стихии. 

Легендата разказва че в селото е имало мома Мария… Маруда, красива като луната чиста като планинска река. Запеела ли селото онемявало. Останало е предание за нея, неината хубост, за нейното сладкопойство. В една от песните и до днес се пее: „Де гиди, Маро, Марудо, Марушо моме гиздава…“ 

През една нощ Маруда сънува, че я венчават за хубав млад момък в сграда с особени предмети и тайнственост. На сутринта тя разказва съня на майка си.

Предсказанието обаче не се сбъдва. Идват византийски орди в селото и водачът им иска да отвлече Маруда. Тя излиза на широкия потон и запява. Цялото село се събира, цялото село плаче и моли Бог да бъде милостив към тях. Разярен от това, вождът на ордата със заповеден тон се провикнал: „Палете и грабете това село“. И тогава се случило нещо неочаквано.

Младата девойка извадила нож и го забила право в сърцето си. Нападателите като видели това побегнали изумени. 

Някои разказват, че години след това Маруда нощем се появява на Гарвановата скала, запявала, а заедно с нея и гората, след това политала към подножието й. От мъката, от чистите й сълзи потекла река, която нарекли Черна река.

Някои казват, че в местността Църквището, където реката прави завой, намерили бялата рокля на Маруда. Минало много време. Дошло още по-страшно, още по-тежко робство. Не мръкнала легендата за Маруда, нищо не било в състояние да промени вярата на кашинци, да промени имената им. Те си останали най-българските от българското население. И решили да построят черква там, където намерили роклята на Маруда. Започнали да произвеждат повече лъжици, кюмур, дървени рала, да събират средства, да търсят иконописци за да изографисат църквата. 

Началото било страшно. Първите селяни, опитали се да строят черквата, на място били заклани от турците. Там изникнал дъб. Камбанният звън на

Роженския манастир и на 75-те мелнишки черкви всеки ден будел съзнанието на кашинци, всеки ден им втълпявало, че те трябва да имат своя обител, свое светилище, което да съхранява паметта на селото. Минали години вярата не умирала. Легендата за предсказанието на Маруда, за тайнственото място се предавала от поколение на поколение. 

Дошло времето 1840 лето. Застанал баш селянинът на средата на мястото, където е днешната църква и рекъл: „Бог тук е определил да бъдат радостите и скърбите ни, тук ще бъде сегашна и бъдеща Кашина. Помнете след Мелник и Рожен тук ще има истинска черква “. И така станало. 

Първото нещо, с което е трябвало да обозначат святото място, е била камбаната. Дъбът, който израснал на мястото на закланите селяни, послужил за медногласното чудо, както са го наричали кашинци. И до днес тя – камбаната – е на същото място и предвестник на всичко добро и зло. 
Всяка година в края на август на празник на Света Богородица в Кашина има събор. Това е празник на селото и на черквата 
 
Атанас е роден в Кашина, но дълги години живее със семейството си в Сандански. Завършил е строителство и е работил в Израел, но се завръща в родината и днес работи към местна водна електроцентрала. Неговият дом е първият, който се забелязва - заради европейско знаме, което се вее над вратата. 

Това, което с векове са го създали хората, за час два го съсипваме - така е целият живот, който го караме в тази демокрация. Създавал си го цял живот едно цвете, идва някой и - довиждане. Не може да се нарадваш на собственото", казва Атанас, един от малцината в селото. 
Бай Наско е един от местните хора, гостоприемни и от срещите с него научаване интересни легенди за отминали времена. Той е един от малкото ентусиасти, които са останали да живеят на село, защото както казва той камъкът си тежи на мястото. 

 Истината е, че през последните години, хората в голяма част от селата се обединяват и вдъхновяват от идеята да изграждат православни храмове. В някои села изобщо няма черква, другаде пък светите обители са стари, малки и отдалечени от селищата. Вярата и силния дух е тази, която събира хората, вярата е тази, която дава надежда. На практика черквите в малките села са единственото място, където се съхранява българщината, след като училищата почти навсякъде са закрити. 
Съдбата и на училището в село Кашина е като всички останали училища, вследствие от демографската криза са обречени на обезлюдяване. 
 Все повече са хората, които намират смисъл на битието си в градеж на черква.

Такива ентусиасти са в благоевградското село Церово, където преди две години Неврокопският митрополит Серафим освети уникална сребърна камбана, с чуден глас, измайсторена чак в руския град Воронеж. 

„Нека звукът на тази първа камбана ни пробужда духовно. Нека ни подсеща да вършим добри дела, нека ни подсказва, че трябва още работа, за да се довърши и изографиса целия храм, за да го осветим и него! ”, бяха думите на владиката. 

Достолепната черква извисява снага в началото на благоевградското село. Хората в Церово успяха след 22 години усилия и борба с различни институции да вдигнат мечтания православен храм, който ще носи името на свети Пантелеймон. С камбанарията и кръста върху нея църквата е висока над 16 метра. Вътрешното пространство е с площ 165 квадратни метра. 

„С вяра и силен дух се постига всичко. Вярата ни помогна да минем и през пандемия, през войни. Църквата се вижда от целия Благоевград. Милеем за първия ни храм. Децата са вече големи, но не са кръстени, защото искам тук, в нашата църква, да ги кръстя. И вярвам, че скоро ще се случи. Село, в което има толкова много деца, толкова много вяра, а скоро и действащ храм, няма как да загине”, споделят местните хора. 

Свой храм издигнаха и в санданското село Катунци след повече от 10 години упорит труд. Храмът „Свето Успение Богородично” е напълно измазан и грабва погледа отдалече. Ентусиасти от селото монтираха плочки край храма, за да бъде облагородено и пространството до черквата. 

Местните хора от Катунци продължават да разчитат на добрата воля на дарители, както и на доброволния труд на местните жители, за да бъде изцяло изографисан новият храм. 

Когато правиш нещо със сърце и вяра, винаги успяваш. В това ни убеждават и местните хора в благоевградското село Долно Българчево, които с Божията помощ сбъдват своята почти вековна мечта да построят нова църква. 
Местните хора и сега се черкуват в черквата "Света Петка", която е между тяхното село и съседните селища Горно Българчево и Зелен дол. Миряните вярват, че скоро ще се молят в новия си храм. 

Всяко богоугодно дело е добро. Но да разбираш кое дело е богоугодно, това е мъдрост, която православният християнин придобива с годините. Защото и вчера, и днес, и утре, едно е сигурно. Няма по-богоугодно дело от това да построиш църква. А тази мисия увлича хората, прави ги по човечни, милостиви, съпричастни, съхранява живи селата, защото миряните в тях имат дълг. Дългът към поколения, за да съхранят вярата си и да не губят надеждата си в по-доброто утре. 

Камелия Христова