Да си припомним: Десет години от кървавата екзекуцията на Ивайло Кепов и Георги Лазов в Ирак

Днес се навършват десет години от смъртта на двамата български шофьори, които бяха обезглавени преди десет години. Георги Лазов от кочериновското село Бараково и Ивайло Кепов от Бобошево, бяха отвлечени в Ирак в края на юни. На 8 юли "Ал Джазира" за първи път съобщи за похищението им. В предварително записано съобщение за канала, групировката "Единобожие и Джихад" обеща да пощади живота на двамата българи, ако американските сили пуснат всички иракски затворници за едно денонощие.

След съобщението, че единият от българските заложници е екзекутиран, новото искане на похитителите беше за освобождаване на жените-затворнички. Два дни по-късно край Мосул е намерено обезглавено тяло, за което се твърдеше, че е на Георги Лазов.

На 22 юли от българското външно министерство потвърдиха, че пръстовите отпечатъци съвпадат с тези на Лазов. Същия ден световните агенции съобщиха за ново обезглавено тяло, намерено на брега на река Тигър. Иракската полиция съобщи, че то е на Ивайло Кепов. На ислямистки сайт бе качен запис с екзекуцията на заложник, облечен в оранжеви дрехи. Терористите заявиха, че е българин.

Георги щеше да навърши 40 години на 22-ри май. Вместо сладкиши за рождения му ден, неутешимата му и до днес негова майка, стяга молебена за упокой на душата на сина си.

Репортер на struma.com се върна години по-късно в кочериновското село Бараково, където е майката на Лазов, леля Мария.

В Барково всички я знаят. Кротка и тиха жена, отдадена на скръбта за сина си.

70-годишната Мария Лазова живее в квартал, който всички наричат Квартирите. Тук всички къщички са на фамилия Балабанови, които отдавна са собственици и на бившия завод за целулоза в Бараково.

Разпознаваме олющената малка сграда, където живее Мария Лазова лесно - по некролозите около и на вратата. Няма звънец. Почукахме. Половин секунда и се отваря. На прага застава висока слаба, измъчена жена, която с уплашен поглед слага ръка на сърцето. „Божичко, всеки път като се почука, изтръпвам, кажете”, казва жената. Обясняваме, че сме дошли за годишнината от смъртта на сина й. „Не знам кой погребах преди десет години, затова все си мисля, че моя Гошко може да си дойде, казва жената и очите й се пълнят. Признава обаче, че гледа да пъди тази мисъл, но не винаги й се получава. „Заповядайте, влезте, пека на фурната кекс, за помена в неделя е”, каза леля Мария и ни кани вътре. „Отдавна се приготвям. Щом мине рождения му ден през май, започвам да готвя помена през юли. И така всяка година”, нарежда жално жената. На масичката в тъмната стаичка до купичка с бонбони, стоят надиплени некролози на Георги – от съобщението за смъртта и тези помен за една, за две, за три... до днешното - за десет години.

Изпратих го жив и здрав, когато го провождах до вратата на тръгване, казах му: Гошко, майко, много се стреля в тоя Ирак бе, точно сега ли трябва да ходиш, - а той: - Мене дедо Господ ме пази майко, няма страшно, - и тръгна. После чух по радиото. Писнах. От тогава пищя, но вече без глас, казва жената и признава, че в самотата и скръбта, говори със снимките.

Докато приказваме, стаята се изпълва с мирис на прегоряло. „Изгоря ми кекса. Нищо, не е трагедия... Сигурно е знак... Все знаци някакви търся”, казва жената и отново присяда кротко на диванчето. „Знам ли, сигурно Гошко не иска тоя кекс да му нося”, свежда глава почернената майка.

„Не мога да прежаля чедото си. Никоя майка не може. Няма такава, която да може”, скърби майката. „Не знам кой съм погребала тогава, не го видях, никой не го видя, но знам, че в ковчега имаше труп. Затова си чина адетите – молебен, помен, на задушница, па който и да е – човек е, може и мойто дете да е”, казва леля Мария и ни показва кътчето, което пази и до днес за сина си.

Вдовицата на Георги – Радослава също имала съмнения, че в ковчега е съпруга й, твърди леля Мария. „Дойде в затворен ковчег, не ни пуснаха да разпознаваме трупа, само взеха проба от детенцето му за сравнение на ДНК”, сеща се леля Мария.

С огромна благодарност си спомня за жестовете на подкрепа в ония черни дни, които получили от хората в Благоевград и тогавашния кмет Лазар Причкапов, както и съболезнованията на президента Първанов. „Благоевградчани се организираха тогава и събраха 730 лева, които ни предадоха лично, от общината в Кочериново помогнаха за погребението, беше огромна помощ в този момент, но това не го пишете, срам ме е, не сме просяци”, моли леля Мария, после се прекръсти и отправи тиха благословия към всички свои благодетели. Няма да забравя нито доброто, нито лошото, казва жената.

И днес преживява със 160 лева пенсия. 40 лева отиват всеки месец за квартирата, в която живее откакто се е родила преди 70 години, Телефон не може да си позволи, но без ток, дърва и вода не може... „Писах молба до министерството, тогава министърка беше Христина Христова, за поне малко увеличение на пенсията – отказа ми, но наглостта на Соломон Паси, беше безгранична”, припламва възрастната жена и има основания, защото думите му се заковали в съзнанието й. Когато станало ясно, че двама българи са взети за заложници, Паси заявил, че с терористи не преговарят.

Всъщност трагедията „Кепов – Лазов” беше първият скандален предвестник, че службите ни за сигурност не функционират ефективно. Тогава прокуратурата не реагира почти по никакъв начин, а вместо светкавично разследване, което да разкрие истинските причини за отвличането и убийството на двамата българи, случаят е замразен. И така до днес. Никой нищо!

Затова, въпросът, на който вечно ще търсим отговор е - направихме ли всичко Георги Лазов и Ивайло Кепов да бъдат спасени?.

Ал. Зортев