Новините на югозападна България
Снимка: ezine.bgСелска кухня! Друсан кебап На първи януари църквата отбелязва Обрезание Господне и се почита паметта на Свети Василий Велики Воля! Жени е в инвалидна количка, но продължава да покорява върхове със силата на духа си
   РегистрацияЗабравена парола

Дупнишкият поет П. Андасаров: Бездуховници и бездарници газят духа ни български по-грубо и от фашистки ботуш!


8 ноември 2012 14:00  4 коментара   33541 прочита



Визитка картичка : Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937г. с.Елешница, Разложко.Завършил е Учителския институт „Св.Иван Рилски” гр.Станке Димитров/ Дупница/. СУ „Св.Климент Охридски” , специалност” Българска филология”.

Член на СБП, Съюза на българските журналисти,Съюза на преводачите в България.Бил е консултант по поезията на вестник „ Народна младеж” и е завеждал редакцията „ Художествена литература” на издателство „ Народна младеж”.От 1994г. е директор на вестник” Застраховател „ към ДЗИ.Автор е на множество книги.Някои от лиричните му книги: „ Нося те в очите си”, „ Преди да ви повикам”, „ Слънце вежду нас”, „ А ме боли от нежност” , „ Ти освети небето на душата ми” , „С очи те търся” , „ А е толкова рано за сбогом”-повест , са превеждани на руски, английски, френски, немски, японски, арабски и на езика дари.За него големия поет Евтим Евтимов пише: „ Болка и радост, затишие и буря, среща и раздяла , приятелство и предателство, пътуване и завръщане , заключени в стиховете потвърждават , че за него поезията е съдба. Това е за мен големият, поет , приятелят и човекът Петър Андасаров.

Петър Андасаров: „ Слава Богу, аз оцелях и продължавам да оцелявам като други мои събратя в полето на честта.С труд и с вярност към заветите на истинските българи на духа.”

Тази година чествате 75-годишен юбилей. От кои корени израства човекът и поетът Петър Андасаров?

От корените на моето рождение. А то е в диплите между три велики, с различен характер планини – Рила, Пирин и Родопа. Там, в шепите на родното ми село Елешница е огласил света детския ми плач, после от родословното ни дърво израства филизът на детството ми, за да проходи то с младостта ми и аз – човекът със свои мечти съм тръгнал по земята, търсейки своята вярна посока. Към своята Съдба.

Там, в последните гънки на западните Родопи, пред погледите на Рила и Пирин още живеят следите на моето рождение и на моето прохождане. А ми се струва, че там е и родното място на твореца Петър Андасаров. Защото творческото начало, творческата енергия са в закодирани в гена на личността. За това ми дава пълно основание следният случай, който никога няма да забравя. В четвърто отделение на прогимназиалното ни училище „Братя Миладинови” в Елешница често излизахме на разходка по местности като „Чанковото” или „Пешчурата”. Извеждаше ни благородната наша учителка Старирадева. Един ден като се върнахме в класната ни стая тя ни постави задача да напишем свободно съчинение като опишем какво сме видели и почувствали по време на тази разходка. Всички предадохме своите съчинения. На другия ден още в първия час тя ме извика пред черната дъска и прочете на глас моето описание. Там имаше следното изречение: В шепите на гората минзухарчетата горяха като запалени огънчета”. Тя ме похвали пред всички и ме прегърна. И днес си мисля, че това е началото, зародишът на моето творческо умение и на обявената след години Андасарова метафора в съвременната българска поезия. Но за зрялото начало на моята творческа личност определено смятам, че е пак в последните западни дипли, но на Рила планина, в полите на гр. Станке Димитров /днес Дупница/.

В заключение бих казал, че световете и на двете ми рождения са цели мироздания в моя вече 75-годишен живот. И аз съм щастлив, че съм гледал и пътувал в тези безкрайно мамещи ме многоцветни светове нетърпеливо задъхан и с почти безсънени очи.

Вие сте автор на 27 книги с поезия за възрастни и за деца и с художествена публицистика. В едно от вашите емблематични стихотворения „Такъв съм” казвате: „...живея в този свят не винаги обичан.” Кои са преломните години в творческия ви път?

В миналото, особено в началото не съм и съзнавал, че имам свой творчески път. Но, когато почувствах трепета на думите и чух гласа им в поетичен строй, започнах да осъзнавам, че съм поел в своя си посока към храма на творчеството и се оказах съвсем естествено в горещата ковачница на словото. Нея, за моя радост и за мое щастие, не съм напускал никога, нея съм и днес.

А преломните години или моменти се отнасят именно към различните периоди от моя творчески път. Съвсем тъничък, подобно изпредена нишка е в самото начало – в гимназиалните ми години в гр. Разлог, където „пропътувах” през много светове на книги от български и чуждестранни автори, тайно съчинявах първите си стихове, някои от които се появяваха в стенвестниците върху стените на коридорите на гимназията „Владимир Поптомов”. Окуражаваха ме учителите по български език и литература, особено младата тогава Захова. Истинският преломен момент бе решаващият период в Учителския институт в гр. Станке Димитров в годините 1959-1971 година. Тук попаднах в една изключително благотворна среда в един крайно интересен град с културни и революционни традиции. Като на млада овошка, устремена към слънцето и към небето, животворната творческа атмосфера силно ми влияеше, за да ускоря крачките си по моя личен творчески път. Имах и своите примери – следи бяха оставили Васил Акьов и Иван Тренев, в тукашния литературен кръжок „Димчо Дебелянов”, на който по-късно бях и председател, членуваха авторът на една стихосбирка Константин Мазников /Антонов/, чудесният лирик Христо Джонев, Димитър Славов, Васил Пигов, Борис Хаджийски и моя милост, които издадоха през годините свои книги, а аз бях приет и за член на Съюза на българските писатели през 1978 година, когато вече живеех и работех в София. В студентските времена тук бях под изключително благотворното влияние на преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор във висше учебно заведение и в научен институт в София. В кръжочните години, години на сериозно мое израстване общувах с преподавателите в института, разбира се, по литература – Боян Кастелов и Васил Пернишки. Особено силно бе приятелството ми, често задочно, с един силен ерудит, искрен оценител на моята поезия – Стоимен Зафиров. И бе съвсем естествено да прекрача голямата литература с първа книга, която дочаках именно в този град. Съдбовно ми бе помогнал за появяването на моята първа стихосбирка „Нося те в очите си” поетът и редакторът в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов” ,Христо Ганов. От тук хванах последния вагон на последния влак по моя творчески път, с който пристигнах в София през 1971 година и настигнах поетите от моето поколение., за да заживея истинския и пълноценен литературен живот из редакции на вестници и в издателства. И влакът на моята творческа съдба тръгна по своя коловоз, за да изживея невероятно интересни срещи по следвалите и продължаващи спирки и гари. Срещи с мои колеги и почитатели, с книги и нови приятелства. Да, това бе най-големият, решаващият прелом по дългите ми трудни творчески пътища.

А най-преломното време е заключено в обидния за всички българи преход след псевдодемократичните промени. Творецът бе обезличен, унизен и натикан в ъгъла на задния двор на обществото. Той е изтикан от неуки и незнайковци, от интриганти и насилници духовни, от грубяни и некадърници. Зърното творческо е дълбоко заровено в сметта на нацията, но и оттам то ще покълне един ден. Слава Богу аз оцелях и продължавам да оцелявам като други мои събратя в полето на честта. С труд и с вярност към заветите на истинските българи на духа.

В книгата си „Като дългото ехо на песен” сте посветили стихотворението си „Поет” на Никола Йонков Вапцаров. Какво е отношението ви към него и кои са вашите първоучители?

Това е първият поет, чийто въздух съм дишал още в юношеско време. Родният град на Вапцаров – Банско е през един баир от моето родно село Елешница. От най-високото място на „Дъбовец” гледах с ненасита къщите на този колоритен град и един ден баща ми ме заведе в неговата прегръдка. Бях чел едно-две стихотворения от великия му син Вапцаров. Те са и първоучителите ми, техните стихове: „Пролет моя, моя бяла пролет...”, „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...” на Ботев, „Вятър ечи, балкан стене...” на Чинтулов, „Две хубави очи, душата на дете... „на П.К.Яворов, „Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне...” на Димчо Дебелянов и още няколко, също велики майстори на словото, с извисени и богати сърца и души.

Актуална ли е и в днешното бездуховно време мисълта ви от стиховете „Като лука в земята сме и както да ни газите все повече, все повече растеме”?

Днес тази моя мисъл е най-актуална. Защото тъмни сили и безличия, бездуховници и бездарници газят духа ни български по-грубо и от фашистки ботуш! Но, както е и в стихотворението ми – духът български все по-жив е и все по-нависоко ще расте. Един ден той отново ще освети пространствата на България!

Г-н Андасаров да се страхуваме ли и днес ,ако сърцето ни се превърне в кръстопът, когато сбъркаме посоките на чувствата, както предупреждавате в едно кратко свое стихотворение?

Страшно е, наистина е страшно допуснем ли това. Особено в решителен, в съдбовен момент. Сърцето ни трябва да е единствено извор на енергия за слънчевата, за вярната посока на живота ни. Но никога и кръстопът! И то кръстопът на чувствата, когато сбъркаме тяхната посока. Защото грешната посока отвежда към непроходимите мъгли на заблудите, на Нищото. Или в празните пространства, изпълнени с въздух без кислород и озон. Поради ,което угасват мечтите ни и замръкваме в прегръдката на болката Болката, която няма край!

Не се страхувайте,
когато сбъркате посоките на пътищата.
Където и да криволичат,
пътищата ще ви отведат при хора.
Страшно е
сърцето ви да се превърне
в кръстопът,
когато сбъркате посоките на чувствата.


Интервю на Николая Иванова

Още за: П. Андасаров  поезия  интервю Още от: Отблизо

Добави/гласувай в Свежо   Сподели във Фейсбук Запомни    За печат


4 коментара

8 ноември 2012 14:47 | THC
Оценка:
4
 (
14
 гласа)

Нас фашисткият ботуш не ни е газил въобще, даже може да съжаляваме за което! По добре да си бехме останали с немците плътно отколкото да обръщаме резбата!


8 ноември 2012 19:08 | учител от дупница
Оценка:
8
 (
10
 гласа)

Петър Андасаров е поет с дупнишка закваска! Да бъде жив и здрав и все така, да ни радва, със своите стихове!


13 ноември 2012 11:15 | Иван
Оценка:
3
 (
3
 гласа)

„Писателите" вече са повече от читателите. Дано е за добро:)


14 ноември 2012 01:20 | 567
Оценка:
3
 (
3
 гласа)

Аман от кретенциозни "културтрегери" с полу-образование и "пролетарски" произход !




Вашият коментар

ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар
Кирилизация
<- ползвайте ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ако нямате кирилица

Име



Коментар





Въведете кода от картинката

 



   
Информационна агенция STRUMA.COM - първи в новините на югозападна България. STRUMA.COM е запазена марка и като независима медия няма никаква връзка с други печатни и електронни медии със същото или подобни наименования.