На българите не им трябва Бог, те си имат Левски!

След Паисий – будителя, и Раковски – мечтателя, дойде времето за него – Деятеля. Той първи разбра, че само с четнически барут без бунт и кръв от снагата народна няма свобода. Каза „Бързам да изляза пред времето“ и преди всички надникна отвъд бленуваното освобождение, като предрече правдини и равенство за всеки под българско небе – и за турчина, довчерашния потисник. Реалният герой на величавата епоха си остава Апостола и това не може да се промени.

Нито една народна песен не му е посветена приживе, а и след това фолклорът не проявява щедрост. Удивително е, невероятно е, че той преминава осеяния с препятствия и опасности път, запазвайки непокътнато човешкото в себе си: да ручи гайда, а той да не заситни хоро, да бъде в църква по време на служба и да не запее, да влезе в проста селска къща и да не се засмее…

Честването на неговата рождена дата минава вяло, предимно с присъствието на официални и служебни лица. Дали защото навремето 18 юли означава край на жътварското лято, а сега е в разгара на отпускарската свобода?

Денят на гибелта през февруари е всенароден поклон. Дали защото католиците имат за върховен християнски празник Рождеството, а ние, православните, даваме предпочитания на Великден и възкресението? Много енергия бе хвърлена на халос в закъсняло дирене на неговия гроб. Над костите на Паисий, Ботев, Бенковски… няма кръстен знак.

Над тленните останки на Борис III – също, но това не пречи да бъде най-популярната личност в България през 20-и век. Да бяхме следвали идеала на Апостола за „свята и чиста република“, а ние го погребахме незнайно къде. Едничък същински веществен знак ни остана от него – снопче от русите му коси, отрязани заедно със съблеченото расо.

Баба Гина ги пази 14 години, после сестра му Ана още 29, след което ги предава на Министерството на просветата, от там отиват в Етнографския музей, а от 1947 г. до днес са в Националния военноисторически музей. А невеществените свидетелства? Четите на Караджата и Хаджи Димитър бяха вик за свобода, а не крачка към нея, но след разгрома им остана безсмъртната Ботева балада, в която „Балканът пее хайдушка песен“.

След Левски поривът за свобода вече бе неугасим. Доскоро се смяташе, че Левски е единствената историческа фигура, предпазена от злост и отрицание. Не, и образът на този праведник бе замерен с шепа кал: Той бил скучен администратор, обикалял, за да прави партийни комитети – също като партиен секретар. Откраднал коня на вуйчо си – все едно мерцедес в наше време. Избягал с коня и го продал… „Жена споделя леглото му, и то монахиня.

И расото хвърля, и хора трепе в Белградската легия и четата на П. Хитов, и рекетира тогавашните български бизнесмени да дават пари за революцията“. Всичко това са брътвежи на популярни, национално известни лица. Извън моралните норми е Апостола да бъде замерян с нелепости, каквито употребяват по форумите футболни запалянковци.

Десетки хиляди страници, в които стотици хиляди пъти се появява дякон Игнатий, Васил Иванов Кунчев, Левски, Апостола. И всичко това може да бъде обобщено само с едно изречение. Приписва се на Мерсия Макдермот, но тя признава, че го е прочела в книгата за впечатления и отзиви в карловската къща музей: „На българите не им трябва Бог, те си имат Левски.“

glas.bg