С тъпан, тамбура и барабан прошетах петте континента, Тодор Живков ми даде най-голямата заплата в ансамбъл “Пирин” - 460 лева

- Г-н Романов, Ивайло Романов или Ивайло Пелето - с кое от двете имена си по-известен?

- Ивайло Романов е за документите, а Пелето е за всеки и за всичко.

- Не го имаш в кръщелното. Как го получи?

- От футбола. Баща ми искаше да си изкарвам хляба с краката. Стигнах до мъжкия тим на “Беласица” /Петрич/. Бях нещо като плеймейкър в отбора. Стараех се и ме кръстиха Пеле, тъй като ме сравняваха с великия бразилец. Така обаче стана, че от футбола се отказах, а Пелето продължи да живее.

- Защо се отказа от футбола?

- Много ме ритаха в нозете. Все имах рани по тях /показва с вдигне на крачолите по два-три белега на краката си/. Пък и вече бях започнал да се занимавам с ударни инструменти. Баща ми беше мъдър човек и често ме поучаваше. От него помня това, че музикант човек богат няма, ама и челяд без хляб няма да остави.

- Кои са любимите ти инструменти?

- Ударните. И най-вече, когато са в комплект барабани-перкуси. Ударните инструменти са сърцето на всяка народна музика. Спре ли сърцето - спира животът, та и при ударните инструменти нещо пообърка ли се, нататък не се получава нищо свястно.

- Къде е мястото ти в музиката?

- В ритмиката.

- Какво ще рече това?

- Ще рече, че всяко едно изпълнение си има своя ритмика, свое лице, а тези неща се определят от ударните инструменти, които служат като своеобразна юзда на гласовите изпълнители и другите инструменти. Така се поддържа необходимата оригиналност. Не аз, а мъдри хора, разбиращи от музика, са казали, че добър музикант не се става, ако не познава добре ударните инструменти.

- Занимаваш се само с музика. Животът музика ли е?

- Да, но има и плач. Има ли обаче музика, плачът е по-малко.

- Кой те насочи към ударните инструменти?

- Тате. Той ги владееше много добре. Може да е било и по-рано, но поне от шестгодишен помня да удрям по тарамбуката с ръчички. Случвало се е и да пея. Този бацил пък дойде от майка ми Надка. Често си правехме у дома концерти, като по традиция се наблягаше на нашите си македонски песни.

- Кога разбра, че за тебе музиката не е увлечение, а житейска съдба?

- Мисля, че все съм го знаел. Но така, като по-официално, нещата взеха да се подреждат в ансамбъла “Пиринска китка” към Пионерския дом. Там взех да удрям яко по кожата на барабаните, тъпана и тарамбуката. Сега ми иде наум една приказка на сръбския певец Жика Николич, който на концерти често е казвал на барабаниста си Жоро “Удряй, Жоро, оваа кожа не твоя, она не боли...”.

С ръка на сърцето си казвам, че ансамбъл “Пиринска китка” бе една отлична школа за мен. С него пропътувах България, печелили сме награда на телевизията в Горна Оряховица с пет тъпана. Били сме из Балканите. Евала му на хореографа Братой Братоев. С този ансамбъл гостувахме в Чехословакия, ГДР, Унгария. Гледахме хората как живеят и си думахме тихичко - дано и при нас да дойде такъв живот. Гостували сме и из братска Аджария /тогава Благоевград беше в приятелски връзки/. От този ансамбъл после пръкнаха много изпълнители на ДАНТ “Пирин”: Розмари, Жанета, Янка, Симеон Стамболийски, който сега е хореограф на “Пиринче”.

- След “Пиринска китка” как се развиха нещата? Накъде те поведе животът?

- Към казармата. Беше 1974 година. Взеха ме трудовак. Набутаха ме в доменните пещи на Кремиковци. Там прекарах два месеца, докато ме откриха, че имам похват на ударни инструменти и умея да удрям по чужда кожа. Взеха ме в ансамбъла на ГУСВ /Главно управление на строителните войски/. Помня много концерти из страната. Във Варна свирехме заедно с тамошния Военен оркестър, пътувахме и към Слънчев бряг. Тогава видях море. Аз, едно сиромашко момче, вече виждах все повече свят. Радвах му се, а имаше и приятно гъделичкане, когато при изпълнения публиката ни ръкопляскаше. За това време думи на благодарност търся за музиката и постановките на големия Коста Колев, за хореографа Първан Стоев, за цигуларя Венцислав Такев, акордеониста Ибро Лолов, още за майстора на тамбурата Румен Сираков, от които все съм прихванал по нещо.

От ансамбъла на ГУСВ излязох през 1976 година. Прибрах се в Благоевград и се хванах със самоподготовка. Така две години. Постарах се да открия и изуча ритмиката с възможностите на ударните инструменти в музиката, предимно народната, в Балканските страни и най-вече да усвоя различията във Вардарска, Егейска и Пиринска Македония с пълната им специфичност.

- И откри ли ги?

- Да. Примерно в Егейско двойката се играе като лито хоро, използват се кавал, гайда и исо-тамбура. Из Вардарско ритмиката е по-плавна, да я наречем водоравна, и е леко акцентувана в завършена музикална фраза, но става реч за ударните инструменти. Пиринският край обаче като че е най-богат на ритмика. Тук могат да се открият и разновидности от Малешевско, Разложко, Петричко. Тук седмица плюс петица, осем осми плюс пет осми и петица плюс седмица, плюс деветка ще рекат петица с втори дял, седмица с трети дял и деветка с четвърти дял. Казвам това, тъй като всяко музикално ухо може да го хване.

- След това какво се случи?

- Случи се, че през 1978 година попаднах в ДАНПТ “Пирин” - Благоевград. Забеляза ме проф. Кирил Стефанов. Прослуша ме. Много държеше на ударните инструменти. За ансамбъл “Пирин” мога да приказвам с дни и пак няма да свърша. Нямам думи да изкажа благодарността си към Осман Гогов - тъпанджия-виртуоз, който спомогна за моето израстване и при тъпана, и при тарамбуката. От него възприех тремолите и качването на показалеца върху средния пръст, като така се правят синкопи. Възприех много неща и от царя на тамбурата Осман Демов, главно по отношение на етиката в музиката. Не мога да пропусна композитора Димитър Динев, с когото и сега работя, от когото възприех как да работя на тънката лайсна при навлизане в македонската музика и как да се чувства интониативно изпълнението. В “Пирин” изкарах до 1990 година, общо 12 години.

- Поскита ли се по света?

- По-скоро питай къде не съм бил.

- На Азорските острови?

- Хвана ме. Но да речем Европа - това си беше като у дома. Из Латинска Америка, из Северна Америка, Африка, Азия, че Австралия, Нова Каледония. Били сме дори и в държави, на които и сега трудно мога да кажа името. Боже, какви чудесии сме видели - Айфеловата кула в Париж, мостовете по Темза, чудесиите из Санкт Петербург /тогава Ленинград/. И сега се чудя, че съм бил участник на концерти в залата-чудо “Карнеги Хол” в Ню Йорк.

- С какво те впечатли САЩ?

- Много динамика, всичко е модерно, здрав ред. Ще кажа и нещо лично. Явих се като барабанист на конкурс в град Нешфилд. Приеха ме за втори в страната след известния и по света Били Кобам. Това беше през 1982 година. Отредиха ми награда златен плакет и 20 000 долара.

- Какво си взе с парите?