Работил съм какво ли не, по царско бях градинар в Германия, тук кметувах, прекарвах нелегално араби в Гръцко, добри пари даваха

- Бай Кръстьо, лесно или трудно се носят на гърба сто и две години?

- Лесно е, чедо, лесно, ако Господ ти даде здраве. На мене ми даде повече, отколкото ми требва.

- Как си обясняваш твоето дълголетие?

- Божа работа е това. Никога не съм боледувал, не знам какво е това лекарства. Ял съм блажно и по време на пости, пийвал съм барабар с другите мъже в селото, лъгал съм момите на младини. Абе, сичко, що душа ми е искала, съм опитал.

- Като те гледам какъв си хубавец и сега, сигурно главите на бая булки си успял да завъртиш.

- Грехота е да си кривя душата, но и аз си намерих бързо майстора. Сложи ми "юларчето" Златка - най-златната мома у село Парил, и така свърши ергенлъкът ми. Много арна жена беше, обичаше ме и ми прощаваше всичко. Остави ми пет хубави деца - трима синове и две щерки. Не я заслужавах аз нея, ама Господ не пита кой с кого да събере на тоя свят.

- Откога живееш сам?

- Ами малко повече от 30 години, от 1978 насам, когато почина бабата. Докато бех по-млад, оправях се некак с къщата, ама после нещата тръгнаха назаде. Взеха да не ме държат ногите, акъла ми започна да излиза чат-пат в отпуска, внуците и те по-рядко взеха да идват в селото да ме виждат. И си рекох: Кръстьо, требва да си търсиш друга компания. Така ме настаниха в Дома за стари хора в Разлог. Прекарах там цели осем години и тука, кажи-речи, още две - та станаха десет, откакто съм излязъл от родното си село. На никого не пожелавам такъв "късмет" - да остарее като мене по домове за стари хора. Верно, тука добре ме гледат, ама не си е като у дома. Чуждо и гутаво /притеснено/ ми е. Но нема къде да ида. Такъв ми е бил късметът.

- Ти си най-известният и колоритен жител на Дома за стари хора в с. Падеш. Как попадна тук?

- Както ти рекох, осем години бех в Дома за стари хора в Разлог, но началството не ме харесваше, защото по убеждение съм царист и им казвах всичко право в очите. И един ден - айде, "командироваха" ме тука - в с. Падеш.

- Т.е. нещо като "преместен по политически причини", така ли?

- Така излиза.

- Според тебе кое съкращава живота на човека?

- Омразата, завистта, алчнотията. Едно време хората не беха като сегашните - кащите не се заключваха, помагахме си във всичко и за всичко, събирахме се целата рода на големи празници. А днеска виж какво става - децата са оставили майка си или баща си в Дома за стари хора, друг да им бере грижата. Боже, Боже, какво време дойде - брат с брата си да не иска да се види, сестра със сестра да не си говорят.

- Какво си работил докато дойде време да се пенсионираш?

- Какво ли не. Бил съм земеделец, търговец, преводач от гръцки и немски език, дюлгерин, гастарбайтер в Германия, а като се върнах от там, бях неколко години и кмет на Парил. Бил съм още грънчар, гайтанджия, тухлар, возил съм трупи, прекарвал съм и нелегално араби от България за Гърция.

- Как е било възможно преди 1944 г. да работиш като земеделец в Германия?

- Имаше некакво споразумение между Хитлер и цар Борис III, по силата на което българи можеха да работят като земеделци в Германия. Това беше некъде към 1938-1939 година. Аз изкарах близо три години в едно малко градче близо до френско-немската граница. Като започна войната обаче, положението при швабите взе да става напечено.

- Ако не беше тя, щеше ли да останеш там?

- Можеше и да остана още некоя и друга годинка, защото плащаха добре. И немкините си ги биваше. Като почна войната, мъжете се оказаха кът в Германия и животът за такива като мене беше сладка работа. Но руснаците объркаха сметките не само на Хитлер, но и моите, и тогава си рекох - давай, Кръстьо, да бегаме, докато не е станало късно! Хванах влака и хайде обратно в България.

През тези две-две и половина години в Немско изучих езика им и когато немците отвориха през 41-ва война на Гърция, ме взеха за преводач. Знаех и гръцки. И така не разбрах нищо от войната.

- Като какви хора си запомнил германците?

- Приличаха ми на изсъхнала шума. Иначе бяха добри хора, но педанти във всичко. С тях приказка не можеш да завържеш. Но пък държеха много чисто и беха страхотни техничари. Можеха да поправят всяка машинария. В сметките също беха точни - това немец да те излъже или да открадне - нема такива работи.

- Вярваш ли на приказките, че именно те са отровили цар Борис III?

- Абе, много приказки се изприказваха по онова време за царя, но немам вера нито на едните, нито на другите, защото политиката е като жената - за тебе може да е най-убавата, а за мене - най-грозната. Зависи откъде я гледаш. Иначе царят беше много харен човек и затова хората искрено плакаха, когато умря.

- Ти виждал ли си го лично?

- Не, но ще ти разкажа една случка с него. Като кмет на село Парил, това е преди да дойдат на власт комунистите, дойде при мене един комшия да се жали, че горските стражари го глобили с 30 000 лева. По нова време това беха много пари и дечинката му бая щеха да гладуват. Реших да изпратим до царя една жалба, в която като кмет обясних как стоят нещата. Написах жалбата и барабар с нея му изпратих и една голема връзка планински чай. След две-три седмици получавам писмо от Негово Величество, че опрощава глобата и благодари за прекрасния чай.

- Кога всъщност си бил кмет на село Парил?

- В годините между 1942 и 1946. Гледах си обаче само кметските работи. Едно време, за да те назначат за кмет, първо питаха хората. Ако речеха, че не те искат, търсеха друг. Станеше ли човек кмет обаче, правеха му ихтибар за всичко, защото кметът по онова време беше и министър, и съдия, и банка, и доктор, абе всичко, което може да ти мине през акъла.

- Разкажи ми сега как ти дойде идеята да прекарваш нелегално арабите през границата ни с Гърция?

- Всички глупости човек ги прави от немотия и от простотия. Аз не бех прост човек, учил съм до четвърто отделение в селото, ама като гледах какви пари правеха по онова време хората в селото /в началото на 70-те /, реших и аз да опитам. Беше опасно, но знаех всички кози пътеки и всяка дръмка /храст/ до границата - и отсам, и оттатък в Гръцко. Първия път прекарах 14 души, а втория път 3-ма. На третия път обаче граничарите ме сбараха. Размина ми се лесно, само с едно "конско" от началника на милицията в Неврокоп, който беше приятел на един от синовете ми. Тогава сложих точка на тоя "бизнес".

- Другите каналджии от селото продължиха ли да правят пари?

- Разбира се. Беше много опасно, кокалите на застреляните по онова време сигурно още се въргалят по баирите, но арабите плащаха добри пари да преминат в Гръцко - некои даваха и по 200 лева на човек, което си беше повече от добро за ония години, когато заплатите беха по 160-170 лева, и с 20-30 души на година можеше да си въртиш синджирчето бая време.

- Граничарите знаеха ли за този "бизнес" на селяните от Парил?

- Е, па треба да са знаели, но не можеха да затворят всички дупки по телената ограда. Каналджиите беха местни хора и знаеха отдека минават войниците с кучетата, кога минават и къде телта е хептен лабава и алармата не действа. Е, ставаха и сакатлъци, но така е в живота - никога нема нищо сигурно.

- Ти си първият човек в с. Парил, който е имал ловджийска пушка. Как ти дойде мерак за тая работа?

- Първата ми пушка беше една стара кремъклийка, а втората, която си беше баш ловджийска, си я докарах от Немско. Всички ми заблазяваха за нея. Ако искаш - вервай, ако не искаш - не вервай, ама немаше в селото по-добър стрелец от мене. Навремето по 5000 лева плащаха за утрепан вълк и аз бая изтрепах, оти много бели правеха, пущините. Овчарете беха пропищели от тех.

- Как се чувстваш сега?