Новините на югозападна България
Тежки дни за Деси Слава! Тя огромна си стои вкъщи, Благой вилнее по кръчмите (Фото) Домашен мехлем разрушава шиповете Трагедия: Цяло семейство повито в черно! Двама братя и бременна жена загинаха под свлачище
   РегистрацияЗабравена парола

Фотото е магия, научи ме преди 50 г. П. Шалявски от благоевградския кв. “Грамада”, мога да пренеса у дома и природа, и сътворено от човека, ако ще да е и цяла планина


12 Януари 2010 00:20   18711 прочита

Хаджи йеромонах Климент
Хаджи йеромонах Климент


Хаджи йеромонах Климент

Фотографът-художник йеромонах хаджи Климент от Кресна


- Йеромонах Климент, какво Ви подтикна към фотото?

- Стана малко случайно. Във времето на моята младост притежаването на фотоапарат си беше състояние. Така се случи, че през 1960 година с приятеля ми Богомил Лазаров от рода Пишльовци, но не обръщай внимание на фамилните имена, че аз пък съм от Лъджовци, защото Влахи едно време имаше много странни имена на родове, та с него отидохме на събора Илинден в Горна Брезница. На минаване през Кресна се отбихме в местното фото да се снимаме. Завеждаше го Петър Шалявски от квартал “Грамада” в Благоевград. Тогава Кресна още си бе село с име Гара Пирин и фотото нямаше голям оборот, та Шалявски, както разбрах по-късно, не му се искало да идва и си търсил заместник. Като отидох дав взема снимките, той усетил, че проявявам интерес към тази работа, и ми вика: “Абе, айде да те направим снимкаджия”. Рече ми и сякаш дяволче влезе в главата ми. Какво пък - помислих си - сигурно все ще е по-добре, отколкото да ходя по баирите и да правя тераси и дупки на Горското за залесяване. Пък и занаят си е. Като казах, че ще е по-добре, отколкото в Горското, съвсем не искам да разбереш, че не ми беше по сърце и саденето на фиданки. Тази работа ми се виждаше така и благородна. Даже сега, когато вече съм на 66 години, се радвам, че съм залесявал. Като минавам по Почеп и други места и гледам какви борове растат, нещо в душата ми благнее, че много от тях аз съм ги садил.

- Та за фотото?

- Да, за фотото. Определихме си с бай Пешо среща и ден, и отидох. И ме подхвана човекът. Няколко месеца му бях нещо като помощник, или да го речем чирак. Работех без заплащане, нещо, както е в църквите, когато си послушник. Сигурно съм посхванал нещо от занаята, та бай Петър си отиде и от ДП “Фотография” - Благоевград, предприятие, което беше единствено в Пиринско, занимаващо се с организирано фото, ме назначиха на половин щат с месечна плата от 30 лева. И така аз застанах зад обектива, а пред него в повечето случаи заставаха хора, кой за снимка за паспорт, кой за спомен от сватба, празненство някакво. Това се искаше и това правех, че пък и план за оборот имах спуснат, та трябваше да го гоня, и затова гледах на всяка снимка да има повече хора, че и повече пари да се вземат. Снимах, а все ми се струваше, че нещо не е натаманено, че трябва и нещо друго. Виждах, че фотото е нещо голямо, а аз му само чиракувам. За да понауча нещо повече, взех, че поработих няколко месеца във фотоателието в Сандански. Пообработиха ме донякъде колегите. После бях на курс в София, където се учех главно как се правят корекции на снимки, примерно нещо да се добави или премахне, пък тъй като тогава снимането беше черно-бяло, то търсехме техника на ръка да добавяме и цветове. Природата все е била в душата ми и скоро обективите на апаратите ми взеха да поизбягват хората и да се насочват към природни обекти и състоянията им в желан момент и вид.

- Къде другаде сте работили?

- Ами след фотостудиото в Кресна ме командироваха в Гоце Делчев, че там не могли колегите да смогват. После бе избягал колегата в Катунци и запраших за там. Поработих до зимата, не ми се осигури отопление, а това направи невъзможна работата, защото разтворителите взеха да замръзват. Това ме принуди да си взема шапката и да бягам. Върнах се във Влахи. Среща ме старият свещеник Георги Петрунов, който искаше да си отива в родното си село Жалява, Софийско, но не може да напусне служенето във Влахи, докато не си намери заместник. Взе да ме кандардисва да мина към гилдията на поповете. Търсил други, но му отказали. Кандардиса ме. Отидох при тогавашния архиерей в Сандански отец Столинчев, поогледа ме той, поприказваме си, явно ме припозна в духовно лице, даде ми документи и хванах друм към Черепиш. Изучих каквото трябваше и покойният дядо Пимен, тогава Неврокопски митрополит, ме ръкоположи в Сандански, а задълженията ми се приписаха да служа в църквите в Кресна, Стара Кресна и Ощава.

- Като духовно лице забравихте ли фотото?

- Не. Това не се забравя. Аз служа на Бог, но Бог за мен е и природата, още хората, селищата и всичко друго, което е сътворено. Моята душа винаги е била жадна за път. Моите очи все са искали да обшарват колкото се може повече далечини. Винаги съм се удивлявал от промените, от светлосенките, от играта на светлини и цветове. От утро до залез, дори само в един ден, едно дърво примерно може да се види в десетки различни състояния. Вятър духа, клоните му се извиват, слънце го огрява - то блести, облак се появи - притъмнява. Въобще природата е един истински рай за очите. Променят се и хората, и не само по възраст, а и по състояния - по лицата им лесно се разчитат радост, тъга, болка. За да се хване най-желаното състояние на какъвто и да е обект, единствена възможност тук дава фотоапаратът. Той не само запечатва момента, но и го опазва за идното.

- С колко апарата сте работили?

- Дълго време с един “Феникс”. Сега имам два китайски. Но в последно време с фотото малко сме поразсърдени, защото повече работя с камера. Фотоапаратът не може да заснема движение, а камерата точно това прави. Много добре ми служи една камера “Канон”. Като хванах попската работа, хората поизчезнаха от обективите ми, повече взе да ме занимава природата. Тя за мен е всичко. Любител съм на пейзажа. Имам запечатани от различни времена в панорамен и друг вид стотици изгледи на Влахи, Ощава, Стара Кресна, Кресна, на реки и долини, на скални чудесии и вековни дървета из района. Заснел съм стари чешми, бълбукащи от храсти изворчета, стари къщи, домашни фурни за печене на хляб. В мои снимки селата са оживени, дишат, но сега са на изчезване. Примерно имам Влахи в изгледи с къщи, които сега ги няма, с хора, които отдавна ги няма. Имам го във вид, когато е било с над 1500 души, а сега е с 10. В това запечатване на времето също виждам нещо благородно, че то може да е и поука за бъдещето. Много ми е на сърце Пирин планина. Къде ли не съм снимал. Само на Вихрен съм се качвал над 20 пъти. Най-малко 100 пейзажа имам от планината. У дома съм син направил и панорамен изглед чрез надставяне на вида й от връх Албутин през Вихрен, та до Шаралия.Така стои, че все едно я гледам някъде от кресненските баири. Хубаво е човек всичко да вижда, дето се казва на живо, ама не всякога има възможност за това. А чрез фотото и камерата е възможно. Така и от дома си мога да виждам неща, които съм ги заснел и на хиляди километри.

- Снимате ли и църковни обекти?

- Ами, разбира се. И те се променят с времето и трябва да се опазват в летопис. Снимам и икони. По мои снимки са рамкирани икони в църквата на Сенокос и други места.

- Друг може ли да види създаденото от Вас?

- У дома всичко е на показ. Правил съм и изложби в Ощава и други места, но главно с изгледи от селищата и пейзажи край тях. Рамкирам ги по размери - някъде 70 на 50 см, а панорамният изглед на Пирин у дома ми е с размери 3,5 м на 50 см.

- Казахте, че обичате да пътувате, докъде сте стигали?

- Да, много. Да не кажа голяма дума, ама голяма част от заплатата, която вземам като свещеник, отива за пътуване. Бил съм на екскурзии в Македония, Гърция, Румъния, Русия, Унгария, Израел. И все с плащане от личен джоб. Малката заплата ме ограничава, иначе да бях още попътувал.

- От коя страна сте най-много впечатлен?

- Естествено, от Израел. Бях на Божи гроб, видях много свети места. Това за мен си е осъществена мечта и почит към нашия Спасител Исус Христос. Тук ще се поизфукам малко, че вече съм и хаджия. С мен хаджиите от Влахи станаха шест, но аз го направих по най-лесния начин - със самолет, а моите предшественици, хаджиите Атанас, Георги, Илия, Стоян, Димитър и Пешо са пътували в продължение на месеци с кервани. Впечатлен съм и от Турция, от Истанбул най-вече, където за мен бе връх на удовлетвореност да вляза в църквата “Св. София”, този световен уникален паметник. А, да не забравя и Метеорите в Гърция. Боже, какво чудо са скалните масиви, ама май още по-голямо чудо са манастирите върху тях... Пътувам, снимам и мога да се похваля, че вече имам един значим архив, като много от снимките са уникални и са своеобразни документи на миналото.

- С какво смятате да се занимавате в бъдеще?

- Първата ми задача е и ще си остане да служа на вярата Христова, да я проповядам и да се опитвам да я всявам в душите на енориашите, защото те имат нужда от нея, защото те я нещото, което може да дава упование и осмисляне на живота.

- А записки водите ли?

- Малко. Описал съм в около 150 страници миналото и настоящето на нашия Лъджов род, който представям на фона на развитието на родното си село Влахи.

- Защо родът Ви е с такова име - Лъджовци?

- Ами моят прадядо Стоян може да е и послъгвал малко, та му казвали Лъжата. Е, послъгването може да е било я за укриване на данъци, я за нещо около комитските работи, за пред турците, че в ония години Влахи си е било разбунено място, пък нали от тук е и легендата Яне Сандански. Моят род по бабина линия е от неговата родна махала - Шемето, от Понков чукар. То чукарът трябва да се казва Паунков. И знаеш ли защо? Защото по време на Първата световна война един от жителите на този чукар, може би дядо Тасе, като се връщали от фронта, заграбил от Гърция двойка пауни. Много му се видели красиви и ги закарал в Шемето. Добре, ама те се поминали. Останал му обаче прякорът Паунката, който му лепнали съселяните, и оттам станал родът Паунков, или Понков. И сега в Кресна на потомци на рода им казват Понковци.

- Ще ми са да се върнем към природата. Като духовно лице виждате ли я в съзвучие с Бог?

- Да. Тя е част от Бог, защото е негово творение. Така синът не е различен от баща си, защото е негова част. За мен природата има душа, очи, възприятия, жива е. Реката тече и е жива. Не току тъй древните са ги почитали и с речни богове, които са им били покровители, което пак ще рече Бог. Ами вятърът няма ли душа?... Растат дървета, разлистват се, цъфтят, раждат плодове - мъртви ли са? През зимата всичко растително замира, а пролет възкръсва - как се получава? Така и Христос е възкръснал, следователно и човекът може да възкръсне. Пример можем да вземем и от поповата лъжичка, която се превръща в жаба. Ами копринената гъсеница, като умре, не се ли превръща в хубава пеперуда... Боже, колко вълнуващи неща има в природата! И най-важното - много е мъдра!

Още за: фотография  Климент  църква Още от: Отблизо

Добави/гласувай в Свежо   Сподели във Фейсбук Запомни    За печат



Вашият коментар

ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар
Кирилизация
<- ползвайте ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ако нямате кирилица

Име



Коментар





Въведете кода от картинката

 



   
Информационна агенция STRUMA.COM - първи в новините на югозападна България. STRUMA.COM е запазена марка и като независима медия няма никаква връзка с други печатни и електронни медии със същото или подобни наименования.