РегистрацияЗабравена парола

Тайфун с нежно име! Уникална жена! 28-г. актриса М. Угренова от Петрич извървя 700 км пеша, за да стигне до морето


12 Януари 2018 10:31   22330 прочита



Македонският ми характер не ми позволи да се откажа, преди да съм опитала! Бях като камък! Видях много болка, много сълзи, много умора, но успях.....


Моника Угренова е 28- годишно момиче от Петрич, което обича да пътешества и да експериментира. Тя завършва "Актьорско майсторство" в Благоевград в класа на един от най-видните преподаватели Венцеслав Кисьов.

В момента Моника е актриса в Държавен куклен театър - Търговище, и въпреки, че пътят до родния град не е малко, тя винаги се прибира при първа възможност в Петрич. Невероятна млада дама, която не се спира пред никакви предизвикателства, един млад човек със силна воля и дух на победител. Това лято Моника извървя 700 километра пеша, за да стигне до морето и не се отказа, не се умори, победи мъже и успя да направи този изключително дълъг преход. Представяме ви Моника:

Р. Здравей, Моника, започваме направо, разкажи ни какво те накара да се решиш на такова дълго пътешествие?

М. Израснала съм между три планини – Беласица, Огражден и Пирин и въпреки това никога не съм проявявала интерес към тях, чак когато отидох да живея в Добруджа, планините започнаха да ми липсват. Няма да кажа, че съм приемала природата около себе си като даденост, просто интересите ми тогава не са били такива и нямаше да се променят, ако не бях прочела един разказ, който ми въздейства много силно. Авторът на разказа се казва Димитринка Ненова, която е родом от Шумен, но живее и работи като преподавател във Варна.

Когато аз го прочетох ме обзе огромно вдъхновение, исках да преживея всички емоции, описани там и не можех да чакам! Трябваше да го направя веднага! Започнах да чета планинарски форуми, да се интересувам. Колкото повече четях, толкова повече се отказвах! Опитните планинари описваха този път (Пътя на Дружбата), като труден маршрут, маршрут на волята и физическата издръжливост. Е, македонският ми характер не ми позволи да се откажа преди да съм опитала и то заради някакви си разкази на хора, които са пробвали и някои не издържали до края!

Р. Къде се намира „Пътят на Дружбата“, от къде започва и къде свършва?

М. Наричан е „Пътят на Дружбата“ в миналото, преди демокрацията. Това е най-дългият пешеходен маршрут в България, обозначен като „Е3“, започва от връх Ком и свършва на нос Емине – по билото на Стара планина. Това са последните километри от европейския маршрут „Е3“, който свързва Атлантическия океан с Черно море и е дълъг около 7000км.

Р. Колко километра извървяхте в България?

М. Не съм напълно сигурна, но мисля че са между 640 и 680км.

Интересното е, че идеята за този пешеходен маршрут е на писателя Алеко Константинов, която се ражда скоро след първото организирано групово изкачване на Черни връх. Датата била 27 август 1895г. Алеко Константинов повежда около 300 ентусиасти, с които заедно изкачват първенеца на Витоша. Веднага след това Алеко казва, че ако не успее да изпълни голямата си мечта за околосветско пътешествие, би се радвал да прекоси „величествения Балкан“, от границата със Сърбия до Черно море. За съжаление Щастливеца не успява да осъществи идеята си, заради преждевременната си и нелепа смърт.

Първото преминаване е направено от Павел Делирадев, през 1933г. А към днешна дата хората, преминали цяла България пеш са наистина много!

Р. Вие колко бяхте?

М. Аз имах един опит през 2015-та, тогава бях с двама мои близки приятели. Беше много вълнуващо, но не успяхме да стигнем до морето. Вторият опит беше през 2017-та и бях с една голяма група от…40 човека, може би. (Смее се.)

Р. Не си ли сигурна колко човека сте били?

М. Не съвсем, защото имаше хора, които се отказаха още втория ден, имаше такива, които вървяха с групата за 3-4 дни, имаше и такива, които се включиха в групата, след като няколко дни се срещахме по върховете и хижите. Така, че не мога да кажа колко сме били, групата беше голяма, шарена и много усмихната.

Р. Имаше ли момент, в който искаше да се откажеш и ти?

М. Да, разбира се. Моят момент стана като нарицателно в групата ни, защото беше едновременно много комичен за всички, които го видяха и много драматичен…само за мен.

Случи се на петия ден от прехода, на хижа Кашана, подгони ме един петел и ме накълва! Сега като се сетя ми е много смешно и малко сантиментално, но тогава изпаднах в шок и бях така няколко часа. Всъщност битката с петела беше полезна за мен, защото отключи всички емоции, които бях натрупала в мен, най-вече под формата на стрес.

Аз бях като камък през всичките първи дни, дни които според нашият водач, Катя Кожухарова, са борба за оцеляване. Видях много болка, много сълзи, много умора, валя ни градушка, трябваше да тръгваме точно в толкова часа, в колкото се каже, запознах се с много хора, нямах време да се насладя на всеки нов човек, защото идваше следващия, който беше още по-интересен, одухотворен и емоционален по своему. И така, този момент беше нещо като Last straw, за мен.

Р. Научи ли те на нещо тази ситуация?

М. Да, тогава разбрах, че егото и емоциите са по-силни от болката и умората.

Енергийно го усетих. И беше хубаво, няколко часа в мен властваше черната ми страна, ако мога по-образно да се изразя. Успях да балансирам цветовете, но беше много трудно. Помогнаха ми хората –станахме много близки за кратко време, точно заради тези кризисни ситуации – чрез тях се разкриват черти от характера ти, които никога не се проявяват, когато си в зоната си на комфорт, долу в града.

Интересното беше, че преди обед ни поочука градушка, а в края на деня всички се радваха на двойна дъга, която се бе родила над град Златица. Дори това не ме усмихна. Още не бях изживяла собствените си кошмари, когато в хижата видях как едно момиче плаче, защото не е яла нормална храна през последните дни, обясняваше, че винаги ставало така, че за нея храната свършвала. Това ме засегна много, даже по-силно от петела. Много силно почувствах болката ѝ, огорчението ѝ.

Р. А кой беше най-хубавият, изживян момент?

М. Това вече е труден въпрос. Бях щастлива от откритията си. Открих, че тялото ми няма граници, че издръжливостта при крекинга, е въпрос на психика и желание и че няма общо с възрастта и тялото ти. Най- възрастният участник в групата ни беше над 50 години, а най-малкият на 13 – Мими, ах колко ми липсва това хлапе! Имаше много красиви изгреви и залези, много мъчителни сутрини, в които ни будеха с една ужасна песен, която сега ме умилява. Спомням си един ден, в който духаше толкова много вятър, че имахме чувството, че летим. А моментите, в които се движехме в облак бяха толкова поетични, мистични и загадъчни!

Един от най-хубавите ми дни беше рожденият ми ден. Ядохме суши и пихме хубаво червено вино на хижа Буковец, изненада от моите приятели, които донесоха всичко лично. Беше незабравимо!

След това при групата дойдоха отново „ятаци“ със суши, на Ришки проход! Каква комбинация от думи само! Официално обявихме годината на гурмето!

Р. Обмисляш ли отново такава обиколка?

М. Обмислям много! Не знам дали ще ми стигне живота за всички идеи и желания, които имам. Опитвам се да се съсредоточа и планирам едно пътешествие, но трудно успявам, защото приоритетите ми се сменят, когато нещо в средата ми се смени или в цените на авиокомпаниите.

Винаги съм мечтала да извървя Пътя на Сантяго в Испания, който също е част от Е3, в момента съм започнала да работя по тази мечта – първата крачка за мен беше да се запиша на курс по испански език и сега уча А и Б. Надявам се, че скоро ще направя и втората крачка. Според, преданията Пътят на Сантяго, започва от дома ти, мисля, че моят вече започна!

Р. Как премина твоето детство в Петрич?

М. Беше разнообразно – едновременно красиво и грозно, в повечето години неосъзнато и посредствено, през други – наивно и изпълнено с творчество.

Занимавах се с рисуване, пеене, различни видове училищен спорт. Обичах да играя с момчетата от квартала, играехме на топчета, в Петрич ги наричахме мани. Преди няколко години си спомних за тази игра и започнах да разпитвам приятелите си как са наричали топчетата в техния град, беше много интересно проучване, почти навсякъде са имали различни имена, в Благоевград били коски.

С момичетата, пък обичахме да правим тайнствени ритуали, като призоваването на Дама Пика.

Общо взето беше разнообразно, играехме по цял ден и винаги бяхме с охлузени колене и длани.

Р. Ти работиш доста далеч от родното ти място, при удобна възможност предполагам се прибираш?

М. Да, Търговище е на 500км от Петрич и се прибирам винаги, когато имам възможност.

Не съм го правила пеш, но може да пробвам някой път. (Смее се.)

Живях в Благоевград, София, Силистра и сега в Търговище. И въпреки, че мразя степенуването и етикетите, все мисля, че югозападна България е най-доброто място за живеене, винаги разказвам на приятелите си, колко хубаво е тук!

И след това добавям, че всъщност и в Пловдив е много хубаво, и в Хасково, и в Разград, в Силистра, в Карлово, в Павел баня и още и още!

Обичам България и избрах да живея тук, обичам да пътешествам и пътувам винаги, все още не съм била в три областни града – Видин, Враца и Кърджали, пожелавам си да ги посетя през 2018-та! Мисля, че искам да живея във всеки град в България!

Росица Митева

 

Още за: Моника Угренова  Петрич  възможност  планини Още от: Общество

Добави/гласувай в Свежо   Сподели във Фейсбук Запомни    За печат



Вашият коментар

ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар

Име



Коментар





Въведете кода от картинката

 



Реклама

   
Информационна агенция STRUMA.COM - първи в новините на югозападна България. STRUMA.COM е запазена марка и като независима медия няма никаква връзка с други печатни и електронни медии със същото или подобни наименования.