Най-високият благоевградчанин на 40!

02 март 2021 20:35   19527 прочита


Разговорите с най-високия благоевградчанин винаги са интересни и забавни, но когато е намесен и баскетболът, направо прехвърчат искри. За спортните страсти преди и сега, за любимата жена и дългоочакваната сватба, си поговорихме с бившия баскетболен национал Бойко Младенов навръх 40-ия му рожден ден днес. Пред Sportal.bg 212-сантиметровият център минал през Партизан, Левски, Лукойл Академик, Аполон Лимасол, ЦСКА, Сплит и Академик Благоевград направи равносметка на кариерата си, на приятелствата и моментите, които наистина имат значение.

- Как се променихте с годините?
- Годините не ме промениха много, променят ме обстоятелствата около мен. Вече съм семеен, с друга професия. Надявам се 40 да е просто число. Ще видим от тук нататък как ще се променят нещата – дали годините ще окажат някакво влияние. Надявам се да съм помъдрял малко повече, да съм си направил изводите за изминалите години.

- Какво никога не сте очаквали, че някой ще може да промени във Вас, а е успял да го постигне?
- Мотивацията е много важна при мен. Ако намеря правилния човек, който да ме мотивира да променя нещо в себе си, ще го направя. Намерих този човек в лицето на Мария. Тя успя да ме промени. Създадохме семейство заедно, станахме по-отговорни и успя да ме мотивира да не съм чак толкова мързелив като едно време (смее се).

- За първи път споменавате жената до Вас. Разкажете ни малко повече за нея.
- Мария е много специален човек. Заедно сме от пет години, но се познаваме от преди това. Успя да ме спечели страшно много с отношението си към мен, с възпитанието си, с нещата, на които ме научи. Научи ме да бъда по-отговорен и да си поставяме нови цели в живота.

- Как Ви промени дъщеря Ви Рая?
- Това е най-голямата промяна. Предполагам, че всички хора, които имат дете се променят с появата му. Това е моментът, в който човек си прави равносметка и вижда кои са неговите приоритети. За мен Рая и семейството ми са главният приоритет от тук нататък.

- А ще има ли скоро сватба?
- Говорили сме по този въпрос. И двамата не сме привърженици на такъв тип събития.

- Защо, Вие сте привърженик на веселието?
- Да, но в един друг живот (смее се). Сега живеем заедно, имаме дете, това е напълно достатъчно, за да се наречем семейство.

- Какво е ежедневието Ви далеч от спорта?
- Както на повечето хора в България през последната година – от работа – вкъщи, забавление - вкъщи, всичко се случва вкъщи. Всеки слънчев ден, в който имаме възможност и не сме на работа от вкъщи (смее се), излизаме навън.

- Какво Ви липсва най-много от живота на активен спортист?
- Липсват ми съотборниците, атмосферата в залата. Много неща ми липсват. Сещам се за тях с носталгия. Надявам се, скоро и залите да бъдат отворени, поне да ходим да гледаме мачове на живо. Ще бъде доста по-интересно, отколкото по телевизията.

- Колко често говорите за баскетбол?
- Баскетболът си ми остана голяма страст. Следя повечето първенства в Европа, следя с интерес НБА, както и българското първенство. Интересно ми е състоянието на отборите тук, интересни са ми и състезателите, които имаме в момента. Смятам, че тепърва българското първенство ще става все по-интересно. Иначе ежедневно говоря за баскетбол с колеги за изминали и предстоящи мачове, така че не съм избягал от баскетбола.

- Кои са бившите Ви колеги, които останаха Ваши приятели и до ден днешен?
- Като си играл с някой няколко сезона, вие сте приятели до живот, дори да не се чувате всеки ден. Това е нещо, което остава за цял живот – всички тези емоции на терена и извън него, които сте преживели заедно. Загуби и победи. Тази споделена емоция държи връзката между съотборниците постоянна. Чувам се често с Митко Ангелов, Жоро Давидов, Деян и Калоян Иванови. Чавдар Костов вече официално ми е роднина. Женен е за първата ми братовчедка Ани и имат дете. Чувам се и с Асен Великов. Поддържам връзка. Гледам да не притеснявам момчетата. Общо взето имам контакт с тези, с които съм бил в националния отбор преди години, които сега вече са лидери.

- Коя е мечтата, която не успяхте са осъществите, докато все още играехте баскетбол?

- Имах много цели. Мотивацията ми избяга много рано, когато бях на 25-26 години. След като се върнах да играя в България на 20 години, все още имах някакви мечти да се развивам в баскетбола, но те бързо изгоряха тук. Докато бях в добра форма не успях да отида да играя отново в чужбина, поради ред причини. Но това са неща, за които не съжалявам. Все пак пътят ме е довел до сегашното ми положение и съм много доволен. Със сигурност, когато бях на 20 години имах много големи цели и изглеждаха постижими. Но животът бързо ме приземи, показа ми, че нещата не се получават точно така, както ти си ги представяш. Мечтите са за деца. След като пораснеш, нещата се променят.

- Мислили ли сте за ръководна функция в баскетбола?
- Мислил съм и за такива неща преди време, но в момента не. Нямам такава амбиция. Надявам се да мога да помогна с нещо на българския баскетбол, но в момента баскетболът ни е добре. Имаме добро първенство, оцеляхме след тази световна криза. Много отбори фалираха, а ние все пак имаме някакво първенство. Наистина, много неща могат да се променят във федерацията и по отборите, но има хора, които се грижат за това и се надявам най-накрая да го постигнат.

- Треньорството никога ли не Ви е блазнило?
- Треньорството ми харесва като професия. Интересно е особено да работиш с млади спортисти. Да ги гледаш как играят и да им споделиш твоя опит, но за момента нямам такива амбиции. Може би, някой ден, ако се развият добре нещата при мен и остане време и за такова нещо, бих се заел.

- Колко строг ще бъдете като треньор?
- Няма да гася лампи, определено (смее се). Има и други подходи освен този. Това вече е отживелица. По друг начин трябва да стимулираш състезателите.

- Защо отказахте да се състезавате в НАЛБ?
- Нямам време за това. Работното ми време е такова, че почти всяка събота и неделя съм ангажиран. Тогава има най-много спортни събития и просто няма как да съчетавам двете неща. Пък и вече съм на години, така че предпочитам да не се контузя. Ако имам време, може би пак ще започна да тренирам.

- Колко често играете баскетбол след края на кариерата си?
- През първите няколко години доста често ходех да тренирам с приятели и да спортувам. Но, откакто се роди Рая, се броят на пръсти. Последният път, в който играх баскетбол беше през зимата на 2019-та година. От тогава не съм влизал в залата по екип. Доста време мина, липсва ми, но пак ще дойде време за това.

- В какво искахте да сте по-добър, когато играехте баскетбол?
- Трябваше да съм по-мотивиран. Може би, щях да постигна много повече неща. Не съжалявам за нищо. Слабостите дойдоха в последствие. Преди това, като бях на 20 години нямах чак толкова много слабости. Нещата се промениха, след като вече се прибрах в България, поиграх 3-4 години и видях, че нещата не са така, както си ги представям. И тогава вече започна да ми пада формата, започнах да губя много елементи от играта, започнах да губя самочувствие. Това го отчитам като моя грешка в този момент, но пък всичко е наред, затова не е болка за умиране.

- Кога Ви се върна самочувствието?
- Трябваше да мине известно време, след като спрях да играя баскетбол, за да се отърся от последните няколко години, които бяха тежки за мен и в личен план. Нещата се пооправиха. Вече имам семейство и всичко се подреди.

- А в какво Ви биваше най-много на игрището?
- Аз ги деля на два периода от играта ми. Когато бях юноша, превъзхождах ръстово всички останали състезатели и ми беше доста по-лесно. Не само в България, но и в националния отбор до 20 години. В мъжкия баскетбол е малко по-различно. Липсваше ми самочувствие, но игрово, връщайки се сега назад много неща са ми липсвали, много неща бих променил в себе си тогава. Но това са минали неща и рядко се сещам за тях.

- На кого бихте казали „Извинявай”?
- По принцип нямам проблем да се извиня, когато съм сгрешил. Бих се извинил на всички тези хора, които са очаквали много от мен, но не са ме познавали и не са знаели какво се случва с мен в момента. Бих се извинил на тези хора, които съм разочаровал през всички тези години, но просто така са се стекли нещата, че е трябвало да се случи.

- На кого бихте казали „Благодаря”?
- Ооо, благодаря на много, най-вече на баскетбола. Толкова много години ми е слагал трапезата на масата, че няма как да го пропусна. На всички треньори, с които съм работил. Никога не съм оставал с лоши чувства към някой треньор, на всички мои съотборници, които са ме търпели толкова години.

- Как отсявате хората в живота си?
- Те сами се отсяват. Човек има една група от приятели, които винаги ще са му приятели, дори да не се чуват постоянно. Но знаеш, че можеш да разчиташ на тях. Има и други хора, които просто минават и заминават. Приятелите ми са хора, с които сме изпитали много емоции заедно, с които се познаваме от деца, които са ми помагали и аз съм помагал на тях. Това са истинските хора за мен.

- Сърдит ли сте на някого в баскетбола?
- Не съм злопаметен. Имал съм много моменти, в които съм се чувствал обиден, но бързо забравям и не тая лоши чувства към когото и да било. В баскетбола съм имал причини да бъда сърдит, но никога не съм демонстрирал такова поведение.

- Колко Ви пречеше в спорта и колко Ви пречи в живота това, че казвате каквото мислите?
- В спорта се съобразявах с треньорите и съотборниците ми. Гледах да си премълчавам. Никога не съм се оплаквал, че не играя, никога не съм питал защо ме вадят от игра, никога не съм питал защо не са ме извикали в националния отбор и винаги съм търсил причината в себе си. Ако бях най-добрият нямаше да стоя на пейката, а щях да играя по 40 минути. Специално при мен така се стекоха нещата, че когато спрях да показвам мотивация, спрях и да играя. Това е напълно нормално, затова и не съм се сърдил на никого. В живота, след като приключих с баскетбола ми паднаха задръжките. Мога да си говоря каквото искам и никой да не ми държи сметка. Надявам се, хората да не ми се обиждат, когато изразявам мнението си. Това е просто мое мнение, изградено на фона на нещо. Така че не би трябвало да го приемат лично.

- Какви са предимствата и недостатъците на Вашите 212 см?
- До 219 см са ме писали най-много (смее се). Недостатъците са много. След толкова години удари по праговете на вратите, съм свикнал да внимавам и да се навеждам. Не мога да вляза в един магазин и спокойно да си намеря и да си купя дрехи, които да ми харесват. Или пък обувки, които да ми станат (б.а. №50). Евентуално, ако има нещо, което да ми стане, това ще е възможно най-грозното. Като попитам за големи размери на обувки и чуя положителен отговор винаги съм много щастлив, до момента, в който не разбера, че за тях голям размер обувки означава 45. Това са едни от големите недостатъци. Отделно бутам всичко вкъщи, закачам, всичко пада около мен, доста често се случва. Положителните неща също са много. По-лесно общувам с хората. По-бързо ме приемат, по-свободно общуват с мен.

- Постоянно ли Ви заглеждат по улиците?
- Отдавна спря да ми прави впечатление, но все още се случва. Понякога забелязвам, че се обръщат след мен, но не им обръщам внимание. Никога не ме е дразнело. Като бях малък може би съм се чувствал комплексиран, че съм толкова висок. След като пораснеш и осъзнаеш, че това е предимство, вече спира да те притеснява.

- Имахте ли прякор?
- Олее, какво ли не са ме наричали. Особено като малък в училище как ли не са ме наричали, какви ли не прякори съм имал, какво ли не се е случвало. Тези неща човек ги забравя след известно време.

- Случвало ли Ви се е да бъдете наранен от подобни подхвърляния?
- Бях голямо перде като малък. Това не можеше да ме обиди по никакъв начин. Сигурно са ме наранявали, но до сълзи не са успявали да ме докарат.

- Чувствителен човек ли сте?
- Случва ми се да плача на филми.

- На Титаник ли?
- На Титаник не мога да си спомня дали плаках, но на Интерстелър много плаках. Да, мога да кажа, че съм чувствителен. Трогват ме доста неща – човешката съпричастност много ме трогва. Има неща, които наистина ми влияят.

- Какво стои зад кадър зад прекрасния живот на спортистите?
- Много труд. Говорим за успелите и истински спортисти, защото тези в България са малко. Те са се лишили от всичко, за да успеят. Малко са тези, които като се пенсионират ходят да играят голф. Това са хората, които много са дали от себе си в спорта.

- Христо Стоичков ли визирате?
- Да. Двама-трима само ходят да играя голф, след като са приключили със спорта. Иначе много трудности стоят зад това нещо, много лишения, много болка – физическа и психическа, много натоварване - неща, които признавам, че мен ме смачкаха. Имаше момент, в който напрежението беше много.

- Колко трудно спортистите намират толкова силна жена, която да може да изтърпи всичко това?
- Зависи колко и двамата са отдадени за тази обща цел. Това е общо. Не можеш сам да го правиш. Трябва да имаш някого до себе си, който да ти помага. Буфер, който да приема част от напрежението. Ако се бях запознал с Мария, когато бях на 20 години, сигурно нещата щяха да са много по-различни. Щях да бъда наистина много по-мотивиран. Мария е много настъпателна, докато нещо не се случи, тя няма да престане да ме натиска, докато не го направя. Дали по-рано или по-късно, пак съм доволен. Щастливи сме. Изживели сме трудни моменти сами, поучукал ни е малко животът и двамата, така че това беше перфектният момент да се запознаем.

- Кой е най-тежкият момент в живота Ви?
- Загубата на баща ми беше най-тежкият момент в живота ми до сега. Много трудно го преживях.

- Това ли срина баскетболната Ви кариера?
- Това я довърши. Тогава вече сложих край, спрях да мисля за баскетбол.

- Той ли беше вашият мотиватор?
- Той беше моят приятел. Човек, който беше до мен през голяма част от живота ми, който винаги ми е помагал и подкрепял. Много хора си губят родителите, това е нормално, но при мен стана в тежък момент и даде отражение на останалата част от живота ми.

- А кой е най-щастливият момент от живота Ви?
- Най-щастливият е раждането на Рая и всеки един ден след това.

- Какви са хобитата Ви извън баскетбола?
- От малък обичам да играя онлайн игри с приятели. Играем различни игри, когато ни омръзне една, сменяме. Откакто се роди Рая нямам толкова време за такива неща.

- Намерихте ли си друго хоби?
- През последната година от изолацията изгледахме с Мария всички сериали по всички платформи достъпни в България. Може би, няма сериал, който не сме гледали.

- Какво е баскетболът за Вас?
- Баскетболът е голямата ми любов. Вече гледам на него по друг начин, но всеки ден се интересувам, всеки ден следя резултати, предстоящи мачове. Баскетболът не може да напусне живота ми и няма да го направи.

- Кой е отборът на сърцето Ви?
- Това са два отбора – Партизан и Левски./pirinsport.com

0 коментара


Вашият коментар

ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар
Име
Коментар