Дадоха Мария курбан за престижа на болница "Св. Ив. Рилски"

36-г. адвокатка Мария Станкова от Дупница почина на 22 ноември 2011 г. в 18.05 ч. след манипулация "абразио" в общинската МБАЛ "Свети Иван Рилски" в Дупница. Съпругът й Пламен Станков е категоричен, че жена му е починала от лекарска грешка: "Вкараха й инфекция, отровиха й кръвта, всичко започна от една дребна миома, елементарен кюртаж, но почина от сепсис - натравяне на кръвта, заради небрежността на доктор Попов. Патоанатомът в "Пирогов" ми заяви: Инфекцията е вкарана с отварянето на матката за кюртажа с уреда кюрета, на матката има два разреза във вътрешността, разрезите са почти до перфорация на матката, толкова дълбочинни и груби разрези, от там е вкара инфекцията." - каза Станков. Имам и свидетели на разговора ни, каза Пламен.

"Пациентката е постъпила в АГ отделението на МБАЛ - гр. Дупница за извършване на пробно абразио на 20.11.2011 г., веднага след абразиото получава втрисане и задух. Налага се интубация. В рамките на 24 часа пациентката развива сепсис, остра бъбречна недостатъчност с анурия, остра чернодробна недостатъчност, белодробен оток. Преведена е по спешност от ОАИЛ на МБАЛ "Св. Иван Рилски" - Дупница след обсъждане с републиканския консултант на АГ професор Т. Чернев.

Общият статус: "Тежко увредено общо състояние. На апаратна вентилация", е записано в епикризата, подписана от лекарите в "Пирогов" д-р Манев и д-р Джунков.

Мария остави 10-годишното си момче Андрей. Смъртта на младата жена потресе цяла Дупница. "Хубавата Мария", както всички я наричаха, е дъщеря на поета, бивш главен реактор на закрития общински вестник "Светлина", Иван Кацаров. Почерненото семейство нае адвокат и ще съди докторите в общинската болница. Цялата адвокатска гилдия на Дупница настоява за грандиозен процес и се обявява в защита на Мария, съобщиха опечалените.

В списъка за подсъдимата скамейка са управителят д-р Любомир Таушански, Попов, Зантина, Кючуков и др... "Петнайсет лекари гледаха как умира Мария и нищо не предприеха, криха се, Таушански не искаше и да чуе. Падах на колене пред тях. И плачех, и се молех за помощ и съчувствие, и се влачех в коридорите и пред вратите на кабинетите им... на колене, а те ме гледаха с презрение и убийствено безразличие... - разкри бездушието на лекарите съсипаният съпруг Пламен и продължи:

Сега болката ме убива всеки ден, ужаса и ада преживявам. Човек, който не се е сблъсквал с лекари и болници, нищо не знае. А най-лошото беше, че гледаш любимият човек, че си отива, иска помощ, а си безсилен да помогнеш. Представете си, че 20 броя лекари, които се движат по коридора и отварят вратата на реанимацията, поглеждат и се махат. Ако беше някакво коте или куче, щяха да се намесят и да помогнат. Но това е човек само на 36 години, който агонизира, задушава се, кашля и непрекъснато се подува от безбройните системи...

Ние, от семейството, се молим за линейка, за човек, който повече разбира, да помогне. Но представете си, че едно медицинско лице се изказа, че няма да я карат в София, защото са достатъчно добри специалисти, и да престанем да опяваме, защото с недоверието си уронваме престижа на болницата. Така любимата ми съпруга беше дадена курбан за престижа на това нещо, което се казва МБАЛ "Свети Иван Рилски" в Дупница. Можете ли да си представите едно красиво лице, размазано и утроено от наливането на системи. И големи кафяви, широко отворени очи, жадни за живот, да молят за помощ. Но господата доктори бяха заети с други, по-важни неща, да показват, че си правят нови кабинети.

Черната неделя започна с пристигането ни в болницата. Бяхме приети от доктор Попов, който нареди да бъдат направени всички изследвания. Резултатите бяха: 65 хемоглобин и кръвно налягане 70 на 55. Аз мислех, че при тези показатели няма да се прави никакво "абразио". Прибрах се, за да откарам сина си на рожден ден на едно негово приятелче. След като се върнах, доктор Попов каза: "Трябваше да се намеси третото ми "око" - моята ръка почисти, направих манипулацията." Потресох се!

Съпругата ми остана да полежи след абразиото. Но започна да повръща и взеха да избиват по лицето й сини петна, близо до шията. Аз веднага извиках доктора, но той ми каза, че това е от упойката. Неразположението, виенето на свят, спадане на кръвното налягане, непрекъснатото треперене и студ, който я обземаше, не безпокоеше доктора. Към 21 часа аз се обадих на д-р Кючуков да дойде и да види Мария, защото състоянието й непрекъснато се влошаваше.

След като той дойде, решиха, че трябва да се прелива кръв, и ме изпратиха в Кюстендил. Оттам аз донесох 2 банки кръв, от които й преляха само една. Междувременно й направиха една инжекция с алергозан и урбазон. При направата й започна да тече кръв, която тече цяла нощ. Но "великият" доктор каза, че са я боцнали в някое капилярче. Нито лепенки, нито торбичка с пясък не спряха кръвта. И тогава Мария каза: Отгоре наливате, а оттук изтича. И така до сутринта. Докато дойде другото "величие" д-р Зантина, която, като ни видя до болничното легло, каза строго: "Вън", и запали цигара. И започна да се двоуми величествено, защото това отделение е нейното царство, в което може да си върши каквото си иска. След което Мария беше свалена в хирургия.

Доктор Шаранков, шеф на хирургия, когото помолихме за съдействие, казва виновно: "Аз нищо не съм направил" - и ни обърна гръб. Представяте ли си, шеф на отделение, в което умира млад човек, който не предприема нищо. Кажете ми, хора, такова чудо къде може да се случи - само в Дупница, където определени кръгове се мислят за недосегаеми. Ами доктор Любомир Таушански - управител, който отговаря за болницата, и той беше помолен за помощ. Но уви - отказа, нищо не могъл да направи. Аз им казах, че за тях човешкият живот е нищо.

Само ако можехте да видите самодоволните им физиономии, те не приличат на лекари, които лекуват, а на касапи, но всъщност няма пациенти, защото те ги убиват. И оставят деца сираци, които вечер непрекъснато плачат и искат мама. Деца, които не дават да се изперат чаршафите, защото още носят уханието на мама. Деца, които искат мама да се прибере. И защото нея я няма, мислят, че са направили някоя пакост и тя им се сърди. И питат - мама обича ли ме и защо още я няма. Дали тези хора с бели престилки нямат души. Толкова ли мислят, че са вечни и могат да си правят каквото си поискат"

Как да обясня на моя син, че майка му почина от некадърност, от незнание, от безотговорност. От това, че докторите са най-жестоките и алчни същества, които гледат само дали им носиш нещо. Когато помолих д-р Попов, ако има близки, познати професори, да му съдействат. Той знаете ли какво ми каза: "Отиди и си запали свещ в някоя църква!" - и направо ме закопа.

А д-р Зантина говореше по телефона и на някой обясняваше, че главата на Мария е подута и огромна.

А крехкото и нежно тяло на съпругата ми беше внезапно наедряло и не можеше да се побере в нощницата. И големите кафяви очи бяха още по-широко отворени и жадни за живот, и молещи за помощ. Как да помогна на родителите на моята съпруга, които казват, че душите им са празни, че не могат да живеят без слънчевото си дете. А на нейния брат, който трябваше заедно с мен и тях да изживее ада.

Заслужават ли тези лекари прошка. Трябва ли да са още на работа. Не трябва ли, когато всяка сутрин стават от сън, да тичат в стаите на своите деца и да проверяват дали са живи. Защото, който е направил зло, трябва да му се върне същото, дори още повече. Как се чувстват тези същества. Те не знаят какво е да чакаш да се отвори вратата или да звънне телефонът и да чуеш любимия глас, който пита къде си и как си.

А питат ли ме мене, че всяка сутрин пия кафе с Мария, но не у нас, а на гробищата. И разказвам как съм се справил тази вечер и тази сутрин със сина ни Андрей. Как му казвам, че мама е ангел, който е над него, която, ако има затруднения, може да я повика и тя ще му помогне. А тези лица, които не знаят за човешката мъка. И не знаят какво е да си като ранено животно, което иска да вие от болка, а трябва да се усмихва и да се прави на щастлив, за да не наранява още детето си, околните. . . А знаете ли, че точно на 31.XII. ние изнесохме 40 дни от смъртта на моето момиче, на любимото ми Миме. Точно тогава валеше сняг и падаше по снимката. Падайки и докосвайки я, се топеше и когато стигнеше до очите, снегът се превръщаше в сълзи. Очи, които искаха да живеят, очи, които искаха любимият и мил син Андрей да получи подарък за Новата година. Но подаръкът беше само плач и празни души. Ограбени от същества, които никога няма да разберат това, което чувстваме. Но аз не им пожелавам, а ги проклинам да изживеят същото"

Майката на Мария - Анка Кацарова, заяви:

Как да опиша обстановката и картината в момента" Седнали сме с моето любимо внуче и учим уроците за следващия ден, който е първият учебен след смъртта на моята красива и добра дъщеря. Която беше слънцето и въздухът за мен и за единственото си детенце. Учим по математика и детето започва да плаче, аз му обяснявам, че мама е ангел и сега е при нас и тя иска да сме добри, да учим и да не плачем. Започнах с това, за да не помислеше, че мразя света. Мразя хората, които ми причиниха това.

Мразя белите престилки, които нехаеха, че детето ми се задушаваше и молеше за помощ. А ние, близките, стъпвахме на пръсти да не би да нарушим бейското величие и животинския нагон, който излъчваха лицата им. Те не бяха лекари и санитари, те вървяха по коридорите с разкопчани престилки и всеки показваше златните накити. Сутринта трябваше санитарите да обслужат величията и да им бъде поднесено кафе и цигари.

Аз стоях в стаичката, в която ми беше казано да не мърдам. А трите санитарки /кучки/ се кикотеха при всяко минаване на някое величие, което не знаеше защо се намира в болницата. Обсъждаха, че са им нарушили спокойствието и трябва да стоят в коридора. А един от докторите - д-р Шаранков, беше отворил вратата на кабинета, беше си широко разкрачил краката и се чувстваше като бей, само трябваше тези разгонени кучки да му веят с ветрило. Представете си шаранското размазано и отвратително лице, което ни гледаше, като че ли сме някакви гниди, които му нарушаваме спокойствието. Никой не си мръдна пръста да помогне на умиращото ми дете. Какво да кажа за другия делибей д-р Таушански, който от ядене и пиене щеше да се пръсне.

Мъжът на зълва ми го молеше за помощ, но той е зает с това колко бутилки алкохол да си купи. Какво го интересува чуждата мъка. И така от едно "абразио" до "сепсис", който сигурно е могъл да се овладее. Но кой, мили хора, да помогне, идете където искате, в която и болница да надникнете, картината е една и съща. Озверели алчници, които те гледат дали имаш пари. Да не казвам за мизерната обстановка. Ние ли, пациентите, които не смеем даже да кажем имената си, разрушихме болниците или те, които искаха от държавните лекарства да си отварят кабинети. Кои са, на кого са тези сгради - На народа или на тези некадърници? Какво да кажа на внучето си - мама няма да си дойде, как да кажа на сина си или на най-добрия зет, че животът ни свърши?

Как да намеря сили да живея. Защото времето за унищожението беше от неделя след обяд до понеделник. Представете си красивото лице на детето ми да не можем да го познаем. Какво да направя за Андрей? На 30.XI. имаше имен ден. Аз го целунах и му пожелах да е жив и здрав. Но той знаете ли какво ми отговори. Искам подарък - мама да се върне. Моето момиче беше само на 36 години. А какво да кажа за д-р Попов, който направи абразиото, че при хемоглобин 67 не може да сложи упойка и да извърши манипулацията!

Мили хора, кажете докога ще позволяваме на необразовани, некадърни нищожества да ни унищожават. Аз все съм мислила, че да си доктор трябва да си надарен от Бог. Болката на хората да е и негова, но уви. Те не се смилиха над това, че зет ми им се молеше за линейка, която работи и с моите пари, с вашите, но народът нека умира. Ако ние не ги спрем, те ще продължават със същото. Ако ние не ги накажем, те няма да се спрат пред нищо. Те ще продължат да се возят с нашите линейки.

Не може до безкрайност да бъдем мачкани, унижавани. Това, което искам да кажа, е много силно, спестявам го за хората, които са засегнати. А не за тези нищожества. Аз искам както те се държат с пациентите, така да се държим и ние с тях. Искам да извикам със силен глас - УБИЙЦИ! Искам да се сложи значка или друго нещо и постоянно да ги носят и хората да бягат от тях като от прокажени.

Не мога да ви опиша в какво състояние съм. Ако е възможно, пуснете всичките ми думи, цялата ми изповед, страданието ми е безгранично" нека цял свят да разбере за дупнишките некадърници, никой да не стъпва в тази адска болница. Не ме редактирайте, не махайте и думичка. Нека това да стигне до Бойко Борисов, министъра на здравеопазването, нека прокуратурата се самосезира, ние нямаме сили да се борим сами!

Моето име е Анка Кацарова, гр. Дупница, ул. "Отовица" 75

Доктор Шаранков и лекарите от отделенията отказаха да коментират случая "Мария"

Единствен д-р Любомир Таушански си позволи да каже нещо: "Вие нали знаете, че тя беше болна от женска болест, повече от половин година е кървяла, но не си е обръщала внимание, тя ми е роднина, положихме максимално усилия, но вината си е у нея."

Съпругът Пламен беше шокиран от изявлението на Таушански: "По-нагло поведение досега не съм срещал, Таушански лъже, Мария имаше миома, но не и рак, не и женски болести, 80% от жените имат миоми, но не го знаят, ми съощи д-р Джунков, Мария не е кървяла от половин година, тя не носи цистерна с кръв, това е гнусна лъжа. Големият роднина даже не дойде да види за какво става въпрос. Предполагам, че е бил пак на трапеза, както обикновено. Зантина й прави биопсия миналата година - ноемри 2010 г. , изследванията показаха, че няма ракови клетки, чиста е! Имам документи."

Пламен Станков и Анка Кацарова