Ще ми паднеш в ръчичките!

Защо сме груби в болниците и как у нас се шири издевателство в различни среди

Потресаващата история с акушерката Емилия Ковачева, пребила четиридневното бебе Никол, освети тежки въпроси. И за родилните отделения, и за отношенията между лекари и пациенти изобщо, и за грубиянщината и издевателствата в различни среди.

Защото случаят с акушерката е пример за

грубиян, който има власт

над беззащитни създания

и я упражнява безогледно. Случаят с акушерката, разбира се, е драстичен и ужасяващ. “Всеобщата реакция на потрес и възмущение показва, че подобна агресия е отклоняващо се поведение”, казва социалният антрополог Харалан Александров.

Майки започнаха да споделят истории за грубости в родилните отделения. Често се сблъскваме с примери - на злоупотреби, издевателства, унижения, упражнявани от “малки началници” от различни среди и професионални групи.

Като се започне от чиновници, които издевателстват над хората, зависими от тях, защото им е дадена власт над едни задължителни разрешителни или други бумаги, без които не можеш да си свършиш работата. Като се мине през контрольора в градския транспорт, който крещи и заплашва, или през катаджията, който чака зад храстчето и после си иска подкуп от шофьора. През родители, които пребиват децата си. И като се стигне до честите случаи с изтезаване на кучета и други животни.

Развитието на цивилизацията утвърждава точно обратното - колкото по-слабо, уязвимо и беззащитно е едно същество, толкова по-толерантно, грижовно отношение предполага, толкова повече трябва да бъде

защитавано, а не мачкано

Откъде идва склонността да мачкаш този, дето “ти е паднал в ръчичките”. Някои го отдават на наследство от византийската култура.

Ако се върнем на болниците, там отношенията са отражение на тези в обществото и по улиците. Когато млад специалист се върнал от Германия след години обучение и практика, за да прилага уменията си в полза на българските пациенти, шефът на болницата опитал да го предупреди: “Гледай как се шофира и се пресича, и ще разбереш как се живее тук.”

Щом “Добър ден”, “Моля, извинете” и “Благодаря” вече са дефицитни понятия в речта ни, а масово се говори на “ти” и се псува, значи просто критичен брой българи не умеят да общуват. Още по-трудно става и повече личи, когато попаднеш в извънредна ситуация - например за лечение или за раждане в болница.

Най-големите конфликти в болниците и оплакванията днес са заради липса на информация и заради “лошо отношение”. С други думи, проблемът е комуникационен. Докато медицината напредва и космически технологии “слизат” на ниво всекидневна практика, в България се губим в превода на неумелото си общуване.

Лошото отношение включва разнообразни оплаквания: мълчание и неинформиране дори при зададени въпроси, груб или висок тон, неуместни нарицателни, схванати като обиди, неотзоваване при повикване и др. При проверка най-често се оказва, че топката е у средния персонал - медсестри, акушерки, макар че има оплаквания и срещу лекари или срещу цялата структура.

Българинът отива в дадена болница заради лекаря. Това е особено валидно при избора за раждане. Всъщност след основната терапия - операция, инвазивна процедура, раждане, дори при консервативно лечение, пациентът е основно в ръцете на средния персонал. Когато полето е в най-чувствителните области - АГ отделенията, интензивните, спешните центрове, комуникационният проблем може да предизвика войни с ранени.

От липсата на комуникационни умения потърпевши са и двете страни. Мнозина се отнасят с лекаря с презумпцията, че той им е длъжен. Не са рядкост и лекарите, които не искат или не могат да обяснят кое какво е, защо се прави, какво трябва да се очаква и какъв е изборът на пациента. Същото е сред лекарите и акушерките.

Нормалното общуване в добре регламентираната система, в която всеки има избор, права и задължения, е основната разлика в медицинската, сестринската, акушерската практика у нас и в Европа. Това е първото, с което се сблъскват работещите на Запад наши медицински професионалисти.

“Отношението към пациентката е най-голямата разлика, дават се много възможности тя да избира. Иска ми се и у нас да стане така”, казва опитна акушерка от столична болница, след като е ходила на обучение в Германия.

“Комуникацията е най-трудното нещо тук, не говоря за езикова бариера, каквато нямам”, обяснява Недка Христова, координатор по международните връзки на алианса на българските акушерки, която работи в Нортхамптън, Великобритания. Там нейното първо задължение е да влезе в контакт с пациентката и на всеки етап да я информира точно, достатъчно, в разбираема форма, без да допуска манипулация. “Регламентът е направен много точно, така че да защитава и двете страни”, казва Недка Христова.

У нас никой не учи акушерките, сестрите, лекарите на комуникация, а мястото на това обучение е още в университета и колежа. Успоредно с това не е трудно да се въведе ясен регламент за избора, правата и задълженията на всеки по веригата в здравната система. Ако не можем да напишем такива протоколи за всяка медицинска дейност, можем да адаптираме готовите правила на по-напредналите страни. Само това ще ни предпази от скандали, бой, противопоставяне и излишни съдебни дела.

Ковачева често дежуряла по 24 часа

Акушерката Емилия Ковачева, която е обвинена в побой на новородено, редовно е давала 24-часови дежурства без почивка. Това сочи предварителният доклад от проверката на агенция “Медицински одит”, съобщи Би Ти Ви.

Проверката установила нарушения в лечението на бебето, в структурата и управлението на лечебното заведение, в стандартите по неонатология и в спазването на трудовото законодателство.

Отделението по неонатология на “Софиямед" е работило с минимален състав на акушерки и лекари, а Емилия Ковачева е била свръхнатоварена, каза директорът на ИАМО доц. Златица Петрова. От началото на 2015 г. тя е работила поне по 240 часа месечно при позволени 160.

“Не може 4 месеца една акушерка да работи на такива смени. Тя има свръхнатовареност. Средномесечно има между 6 и 7 24-часови дежурства плюс 8-часовите си работни смени. Сами можете да си направите извода каква тежест е понасяла, тъй като човешките предели предполагат, че след дневно, нощно дежурство, 2 дни се полагат почивка", обяснява доц. Петрова.

“Нямаме официално връчен констативен протокол след проверката. Затова на етапа до получаването му ръковоството ще се въздържа от коментар”, обясниха от болницата вчера.

Тъжната история на раждането и смъртта в България

КАПКА ТОДОРОВА

Порочен кръг завърта

обществото и накрая

всички плащат, за

да получат услуга

Отношението към родилките в България е една от най-обсъжданите теми сред жените през последните дни. Повод станаха побоят над 4-дневната Никол и последвалата статия на майката на три деца и известна блогърка Letiashtata Kozzila Erato, препечатана в “24 часа”.

Десетки жени разказаха своите ужасяващи преживявания от родилното. И не само. Споделени бяха истории и от престой на пациенти в болниците въобще.

Да си болен или раждаща в България, е игра със смъртта. Особено в провинцията – порутени болници, недостиг на персонал, корупция. Ако не платиш под масата, се оставяш най-вече на късмета. Късметът да ти се падне

човечен и отговорен

лекар, каквито

безспорно също има

Оказва се обаче, че най-нечовечно е отношението към раждащите и към умиращите възрастни хора.

Да дойдеш и да си отидеш от този свят в България, е често просто една ужасно тъжна и срамна история. Преди няколко години го изпитах лично, след като в един и същи ден лекари поискаха пари за упойка на раждащата ми в силни болки приятелка (“плати и ще я получиш, иначе не”), а в Софийските централни гробища обраха всичко от току-що подновения гроб на баба ми. В България просто крадат от теб още преди да си се появил, и продължават да те крадат и след като си си отишъл!

А кражбите далеч не са най-грозното, което може да ти се случи. Покрай разказаните истории за насилие в родилното отделение ужасните си спомени споделиха и жени, които са се грижили за умиращите си близки в интензивното.

Ето какво разказа дългогодишна имигрантка:

“Нямам си идея какво става в България в това отношение, тъй като съм четвърто десетилетие в Германия, където съм раждала. Майка ми обаче, вечна ѝ памет, получи инсулт и отидох да я видя, въоръжена с чанта калъфи и чаршафи. Трябваше да си платя, за да ме пуснат в “интензивното”. Беше стара мръсна стая с четири изтърбушени легла, на които лежаха неадекватни жени. След известно време разбрах, че едната е мъртва, но я прибраха едва в късния следобед. На другото легло лежеше 84-годишна жена, която по някое време се размърда, попротегна ръка и достигна някакво копче на стената. След дълго време пристигнаха

5 санитарки и

започнаха да крещят

и да я блъскат,

като сменяха бельото, а едната изкрещя: “Ако още веднъж се насереш, ще те пребием.” В този момент майка ми, която беше в състояние “ни приема - ни предава”, поповдигна главата си и каза: “Моля ви, не крещете.” (Изпитах щастие, от проявата на живот в нея, иначе не посмях да се обадя). Отидох до тоалетната на отделението. Тя беше плувнала в урина, най-малко 10 см, не само кабинката, а и предверието. Течаща вода нямаше, а само каца в коридора с канче. Храната се състоеше от попара в алуминиева чиния, която се изпльоска на шкафчето и после се прибра недокосната. Разбрах, че аз е трябвало да я храня, но спасих положението с двата банана в чантата ми. Другите живи в помещението нямаха “посетител”, но и те бяха с инсулт и неподвижни - и тяхната чиния беше прибрана, естествено, недокосната. Системи, апарати, лекарства нямаше, те просто си лежаха. След осем часа, прекарани в “интензивното” отделение на окръжна болница в 150-хиляден град, излязох навън да поема чист въздух и пред главния вход заповръщах - яростно, безпомощно, отчаяно. Не можех да спра. Това беше преди 20 години и първото и последно посещение на болница в България през новото ми летоброене. Може и да се е променило нещо, но главното си е останало, като слушам сега.”

Към тези преживявания се прибавиха и разказите за поискани пари. Там се включиха и доста бащи, които са останали травмирани от всичко, случило се със семейството им по време на раждането. Най-вече от отказа на информация какво става с детето. Самите майки не получават винаги информация за бебетата, а

на бащите се гледа

като на пречещи

А те или други близки биха могли да поемат част от грижата за родилката и да ѝ носят вода, да я утешават или да я окуражават.

Защо обаче с родилките и с умиращите хора отношението в болниците се променя най-бавно и трудно? Според повечето раждали жени именно заради корупцията в лекарските среди. Отиващите си от този свят хора често биват оперирани, без да е ясно защо. Ражданията със секцио пък се случват с невероятно огромен процент в сравнение с други държави – също по-скъпа процедура. Познат анестезиолог споделя: “Понякога детето почти е излязло по нормален начин, а те го натискат обратно, за да я разрежат и да вземат парите”. Да не говорим, че никой не информира родилките за по-удачното, макар и по-евтино нормално раждане, ако всичко е наред. Едно нормално раждане без усложнения по здравна каса струва 600 лева. Към него се прибавят и парите за упойката. Де факто в западните държави лекарите почти не се занимават с израждания, ако няма индикации за опасност.

Раждането се води

от акушерка

Акушерката наблюдава и бременността, помага след това в дома на майката, като ѝ показва в рамките на няколко посещения техники за кърмене, как се къпе и повива бебето, преглежда зарастването на евентуални зашивания. В България акушерската професия е напълно маргинализирана. Заплатите на иначе най-важните придружителки на родилките е около 500 лева. Лекари понякога не използват труда им по предназначение, а ги декласират до санитарки или ги карат да вършат и доста бумащина.

Една от жените, споделили историите си, резюмира: “Здравната система е гнила, а здравните работници са обикновени хора. Част от тях малко са се разделили с морал и етика, но това е, защото голяма част от пациентите им пък всячески ги насърчават, смятайки, че ако платят, ще получат по-качествена услуга. По-качествена тя не става, но порочният кръг завърта цялото общество и накрая почти всички плащат, за да получат услуга изобщо, а не говорим дали е качествена.”

Обмислят отмяна на бръсненето. Акушерките сами се борят за

нов статут и модерна практика

АННА БОТИНОВА

Много модерни практики навлязоха в акушерството и родилната помощ у нас през последните години. Все още са в сила обаче и някои остарели похвати, за които в съсловието на акушерките обмислят да бъдат отменени.

Сред най-видимите разлики в обгрижването на жените преди раждане - оперативно или по нормален път, у нас и в Западна Европа са обезкосмяването и очистването на червата.

Обезкосмяването е хигиенна норма, останала от далечното минало, която не е коригирана, обясни акушерка с над 35-годишен опит, старша на родилно отделение във водеща столична болница. Преди 4 десетилетия бръсненето е било много строго следено, а днес “правим нещо средно” по думите на акушерката - при планови раждания и операции жените се предупреждават да дойдат почистени. Повечето го правят, а в спешни случаи и за пропусналите бръснат акушерките. При гинекологични операции е задължително.

Аргументът за тази процедура е, че “мястото, където ще се работи, трябва да бъде освободено от окосмяването”. Догмата преди е била, че чрез космите евентуално може да навлезе инфекция. “Чувстваме се задължени да го правим”, обяснява старшата акушерка. Тя е преминала обучение в Германия, където бръсненето и клизмата са по желание.

Така е и във Великобритания, където водещ принцип в родилната помощ е изборът на пациентката, казва Недка Христова, координатор на Алианс на акушерките в България за Варна. “Ако пациентката не иска да я бръснеш, нямаш право да я пипнеш”, допълва тя. Това не е рутинна практика там, а преди раждане изобщо не е нужно да се прави.

Очистване на червата също не се практикува преди нормално раждане, но на жените се казва да не приемат храна и течности от 22 ч на предната вечер. Дава им се задължително някой от препаратите за намаляване на киселинността в стомаха, за да не се затруднява действието на епидуралната упойка. Такава анестезия се използва стандартно при раждане във Великобритания, без жените да плащат допълнително.

Съсловната организация на акушерките опитва да промени практиките за бръсненето и клизмата у нас - подходът да бъде по-свободен, акушерката да има право да прецени според случая дали трябва да се прави, обяснява Недка Христова. Активистите на алианса от 3 г. пишат до всички здравни институции и пращат и други предложения за модернизиране на акушерската практика у нас. До момента обаче били на етап “Всички ни изслушват, казват “Да, трябва да се направи” и дотам”.

Дълбокият проблем е, че в България продължава да няма регламент за компетентностите на акушерките. Те не са самостоятелно звено в родилната помощ и трудът на акушер-гинеколога и акушерката не е диференциран. Точно обратното е в Западна Европа и особено в скандинавските страни, където акушерката има самостоятелен статут.

Акушерските грижи като цяло са силно занижени в България, а след раждането акушерската грижа е напълно заличена, казва Недка Христова. За да се решат по-дребните проблеми като бръсненето преди раждане, първо трябва да се уреди по модерен начин статутът на акушерките в България. Парадокс е, че в момента те се борят за нещо, което вече е съществувало през 70-те и докъм средата на 90-те години на ХХ в. у нас - женска консултация с ясен ангажимент на акушерката в предродилната и следродилната помощ у нас. Редно е да бъдат подкрепени за доброто на бъдещите майки и деца.

Гневът зачерква усилията на стотици от съсловието

ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА

При какви условия

работят медиците,

как се заплаща

трудът им?

Kолкото и години да минат от едно раждане, жената го помни. С болката, която е непоносима. С кръвта, която изтича от теб. Със страданието, което не прилича на никое друго. Със страха - а детето... детето... И с радостта, която е необичайно светла. До сълзи съкровена.

Толкова много думи се докосват сега до това тайнство... Толкова думи предизвика бедата с мъничката Никол. Ще рече - не сме студени, не сме безчувствени. Мисля, че много хора преживяват - и насаме - този факт на жестокост. Не знам какво ще докаже следствието. Но думите, които витаят казани - и неказани - в общественото пространство, казват много. Предизвика ме откровението в броя от 27 април. Дамата, която призовава към говорене, към разказване на трагедии в родилни отделения, заобикаля конкретността. Не казва къде се е случила тази агресия. Тя е майка на три деца. И аз съм майка на три деца. Тоест три пъти съм минала през раздиращата болка. Тя не може да се сравни с никоя друга. Първото ми усещане в далечната младост: да избягам... Но тази болка, която носи живот, не предполага бягство. Раждах по естествен начин, с мисълта да спестя всяка намеса, която би застрашила моето дете. Не съм имала протекции.

Втория път се случи у мен да остане парче плацента. Лекарката отдавна е покойница - но нейният пропуск

коригираха десетки

грижливи ръце

Спасиха ме от тежък кръвоизлив - в “Шейново” тогава работеше удивителният Карло Луканов. Раждала съм в Трета градска и няма да забравя грижите. Как да наречеш случайност видимата грижа към всички майки? Една от жените, която не бе пожертвала изящния си маникюр, издра доктора, та се питахме какво ще рече жена му, когато се прибере човекът след дежурство... Слушала съм как жените обиждат, викат... Не чух тогава докторите да ги упрекнат. Един от тях се пошегува: “Викайте, викайте, по това се вижда кой е интелигентен...” Едва ли някоя искаше да мине за интелигентна, притисната от болката и страха.

И като раждаща, и като журналист съм видяла какво ли не в родилните отделения. И жени, които хапят докторите. И доктор (беше преди петдесет години), който не искаше да хване ръката на раждащата жена, защото... била агамос. Безбрачието беше като дамга. А боли - без значение имаш ли брак, или нямаш. Но така не ми се ще сега всичко да се стовари върху съсловието - и да се зачеркват усилията на стотици. Едно от нещата, които съсипват обществото ни, е обобщението. Мога да спомена много имена на професионалисти, тези хора не заслужават нито анонимността, нито агресивните словоизлияния срещу една специалност.

У нас отдавна вече има Балинтови групи. Но всеки ли отива там, в кръга, за да разкаже за напрежението в професията си и да се освободи от него? Бих поставила и друг въпрос:при какви условия работят нашите медици? Как се заплаща трудът им?

Имат ли медикаментите, които им трябват? Елементарните материали?" Ето какво каза един професор, когато трябваше да ражда дъщеря му: “И плъхове да има в "Майчин дом", там са професионалистите”. В последно време болниците преливат специалистите си една в друга, много неща са неустановени, живеем под дамоклевия меч на реформите... И никак не е справедливо да се осветява с прожектора на гнева само едната страна. Виждала съм как пациентка крещи на известен професор, че няма право да бъде в отпуск, когато баща й е болен... Aгресивни сме и ние, пациентите. Сякаш посоката не е една - здравето. И дотолкова сме изнервени от България, “прехождаща” така дълго, че всяка беда предизвиква обобщения ни гняв. Вместо да преброим до сто и трезво да търсим решения. Като ги изискваме от онези, които сме избрали да носят отговорността за обществото ни./ 24 часа