Осъденият доживот в Иран за хероин Живко Русев: Имам рак на простатата

Живко Русев е шофьорът на тир от Гълъбово, за който "24 часа"  писа през януари 2009 г., че е арестуван в Иран заради контрабанда на 130 кг хероин, открити в камиона му, и че там го заплашва смъртна присъда, защото в Иран бесят дори за 100 грама наркотик. Преди това 4 месеца Русев беше в неизвестност. След дълги перипетии Революционният съд на област Табриз в ислямската република го призна за виновен и го осъди на 2 инстанции на доживотен затвор, макар прокурорът да пледираше за смърт. В нито един момент българинът не се призна за виновен и твърди, че видял хероина чак на снимка във вестник.

След 6 години в ирански затвори, на 27 август вечерта т.г. Живко Русев бе върнат в България по негова молба. От иранска страна обясниха това като жест на добра воля, тъй като между България и Иран няма подписан договор за правна помощ. У нас той бе настанен в болницата на Централния софийски затвор, където е и в момента, тъй като страда от онкологично заболяване. Неотдавна вестник "168 часа" писа, че връщането на осъдения е акция на българските служби.

По информация на "24 часа" за това има заслуга лично главният прокурор Сотир Цацаров и за разлика от случая с българските медици в Либия този път всичко завършва без много шум и чуждо участие. Преди това с решителната намеса на българските дипломати в далечната страна на затворника е осигурена по-приемлива за него среда и зад решетките, като е настанен в рускоезична общност в затвора, за да не бъде съвсем изолиран от останалите, тъй като не владее други чужди езици, още по-малко фарси.

В България, както повелява законът, спрямо Живко Русев веднага бе задействана процедурата екзекватура, т.е. приравняване на иранската присъда според нормите на българското законодателство. Това е процес, в който не се обсъжда деянието на осъдения, не се събират нови доказателства, а се търси само българското наказание за същото провинение. През септември Софийският градски съд като първа инстанция промени доживотния затвор на Живко Русев в 5 години затвор при лек режим в общежитие от открит тип.

Съдът прие, че в Иран българинът е осъден за това, че само е искал, т.е. имал е намерение да извърши контрабанда на 129 кг хероин, без да е сторил това. Това решение на практика означаваше затворникът да излезе веднага на свобода, тъй като вече бе прекарал 6 години зад иранските решетки, които му се приспадат от присъдата. Прокуратурата протестира това решение 2 дни преди крайния срок. Като втора, и последна инстанция, на 27 ноември т.г. тричленен състав на Софийския апелативен съд завиши присъдата на 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в общежитие от закрит тип. Това решение не подлежи на обжалване и протестиране и вече е в сила. Юристи обясниха пред "24 часа", че различните присъди се дължат на различното тълкувание на иранската присъда, което са направили двата съдебни състава. В Иран Русев е осъден, след като съдът е приел, че българинът е шофирал камион с регистрация С 51-54 МВ, когато е бил спрян и след претърсване в тайник са били намерени 129 кг хероин, натоварен преди това там от Русев и други шестима иранци, обвиняеми по същото дело. Други двама пък били наели предварително склад, в който наркотикът бил предварително пренесен и приготвен за трансортиране към Европа, като бил разфасован.

Според иранския съд, участието на Живко Русев се състояло в това той да отвори тайника на камиона си с плоча за рязане, след товаренето да го затвори и боядиса със спрей. Самият осъден намира много неверни неща в тази присъда, включително и в твърдението, че бил спрян за проверка по време на движение, след като е арестуван на паркинг, докато спял.

За разлика от градския съд в София, втората инстанция приема, че действията на шофьора не са означавали намерение за контрабанда, а държане на наркотик в големи количества, за което вече българското законодателство предвижда по-суровата присъда. Любопитното е, че останалите от групата - иранците, са осъдени в родината си по на 15 години затвор и вече са на свобода. Българинът Русев отнася най-тежкото наказание. Дори двама от местните са оправдани още на първата инстанция.

"Иран го осъди доживот, но българският съд го осъди на смърт", така коментира пред "24 часа" новата присъда на баща си една от неговите дъщери - Биляна, която живее в Гълъбово. През август жената очакваше след завръщането си баща й да бъде освободен, за да се лекува от тежка болест. Заради простата си и камъни в пикочния мехур Русев е претърпял две операции в Иран. И макар сега той да е настанен в затворническа болница, се оказва, че епикризата му от чужбина все още е във Върховната касационна прокуратура, без дори да е преведена от фарси.

Някои сравняват случая на Русев със случая на българските медици в Либия, дори самият той си обяснява факта, че по неговото дело не е имало смъртни присъди с това, че е гражданин на държава от Европейския съюз. За разлика от тях обаче той не получи президентска милост при стъпването си на българска земя. Юристи дори коментират, че при медиците е нарушен законът, защото те трябвало да бъдат помилвани от държавния глава не още от стълбата на самолета, с който си дойдоха, е след като и за тях е минала съдебната процедура екзекватура.

Ето как изглежда цялата тази история през погледа на главния герой в нея:

Напуснах България през Капитан Андреево на 6 септември 2008 г. на път за Иран с камион с ремарке. Цял живот съм бил зад волана. Преди да стана международен шофьор на тир съм карал дълги години автобус, после се качих на камионите. Последно превозвахме пясък от Ямбол за Несебър, но работата беше сезонна, тъй като строителството край морето спира през лятото. Оглеждах се за постоянна работа и във ежедневник прочетох обява от София, че търсят международни шофьори. Не помня името на фирмата, но се разбрахме по телефона с човек на име Николай, че отговарям на условията.

Тук да поясня, че този Николай няма нищо общо с кмета на Гълъбово Николай Тонев, защото сега слухове заливат градчето, че едва ли не са ме хванали с наркотика на кмета, че тайникът на камиона бил правен в гаража му в Гълъбово и други подобни. Аз камионът го получих празен в София - на паркинг в Казичане, беше "Мерцедес Атрус", после товарих в Русе. /Бел. ред. - тир-карнетът, с който пътува Русев е на ЕТ "Тичък" ЕООД - Костинброд, а камионът е нает от софийската фирма "Ред-Транс"/. Подписах трудов договор, като уговорката беше да получавам по 600-700 долара на курс до Иран.

Пез юни пътувах дотам, закарах изолатори за подстанции до град Жан-жан, върнах се празен. През Турция са над 2 хиляди километра в едната посока. Хората се разплатиха според уговорката ни. После си отидох в Гълъбово и зачаках пак да ми се обадят. Звъннаха в края на август, в последния ден на гълъбовския панаир.

Пак заминах за София, взех камиона с ремаркето и отново натоварих от Русе - този път 11 двигателя за камиони "Волво" за Бандар азали, град на Каспийско море, и резервни части за Техеран, или за Техран, както му казват местните. На тръгване от София чорбаджията ми даде 5 хиляди долара и 2 хиляди евро, за да плащам по пътя гориво, такси, паркинги - каквото се наложи. Дават пари, но не току така, насреща искат оправдателни документи за разхода.

Тръгнах на 6 септеври, арестуваха ме на 19 срещу 20 вечерта в Табриз. През това време за различен срок съм се отделял от камиона и не зная какво е ставало с него, дали е имало тайник и дали някой е слагал в него наркотици. В столицата останах най-дълго. Там пристигнах по тъмно, гледам на един огромен булевард с по 10 платна в едната посока спряла най-отдясно колона тирове. И аз се наредих там и се чудя накъде да поема. В такива случаи се спира такси, казваш накъде си и караш след него. Добре, ама в тъмното виждаш само фарове, никой не спира. В този момент дойде някакъв джип, мина пред камиона ми и спря. Някакъв мъж ме заговори на български, бил колега тираджия, пътувал до нас.

Обясни ми накъде трябва да разтоваря резервните части - на новата митница. И от дума на дума пита дали имам товар за обратно. Аз нямам, но ако намеря е добре за фирмата. Той вика, да закараш едни стъкла до Македония. Как за Македония, аз искам за България. Не, казва, за Петрич са, в Македония. А то Петрич е в България, ама за него нямало разлика. Звъннах по теефона на фирмата в София, те съгласни. Трябвало да натоваря стъкрата от Табриз, вече бях минавал оттам при първия си курс.

През това време в Техеран се запознах с шофьор на български тир от Враца, и неговото име не помня. Бяхме разтоварили стоката, но закъсняхме да си налеем нафта, а гориво на безиностанцията имало само до обяд. Трябваше да пренощуваме. Оставихме камионите до митницата и с едно такси се разходихме из Техеран, много красив град. Врачанинът идвал и друг път и ме води. После, късно вечерта, ходихме в турски ресторант, защото там сервираха коняк в кока-колата, иначе в Иран няма алкохол. Гледахме по телевизията някакъв мач и много късно си легнахме в камионите.

Аз тогава си купих ръчен часовник, още е на ръката ми. За 6 години само веднъж му смених батериите. И сервиз за чай си купих, и термос. От Турция пък си бях взел прах за пране и друг сервиз - всичко остана в камиона, който после конфискуваха. Тогава ми върнаха само личните веща, дрехите и част от парите, с които рацполагах.

На другия ден рано сутринта заредихме и аз поех към Табриз. Пристигнах вечерта към 18,30 часа там. Вече се познавах със собственика на паркинга от първото си пътуване. Там има една магазинче с хубави одеяла - бях купил едно първия път за 50 долара, сега поисках още едно - те поскъпнали на 55. С продавача и собственикът на паркинга прекарах доста време, даже ме черпиха сладолед, после си легнах в кабината да спя, защото на другия ден ще товаря стъклата. Нямаше ме до колата поне 7 часа - ако някой е искал нещо да сложи, е имал достатъчно време.

Някъде към 12 часа през нощта българско време, в Иран е час и половина напред, на кабината се чука - двама цивилни, единият с автомат. Ставай и карай с нас камиона! Даже бяха изнервени, защото тирът не тръгва, докато не вдигне въздух, че и пистолет ми опряха до главата.

Разбрах, че съм арестуван, но нямах представа за какво. Най-напред ме закараха в полицията и ми завързаха ръцете с въже, нямаха белезници. Случи се през нощта срещу петък, а в петък в Иран е почивен ден даже и за затвора. Прекарах деня в ареста на нещо като чинове, дадоха ми да ям ориз. За тези 6 години сигурно съм изял 2 тона ориз там, бяха зле с храната. Но тогава още не знаех какво ще последва.

Никога над мен не упражниха насилие, не са ме били. Само на два пъти насила ми натопиха пръстите в тампон и ме заставиха да подпечатам с пръста си някакви документи на фарси, които не разбирах какви са. Аз не исах, докато не извикат българския консул, но нямаше кой да ме чуе. Там няма подпис, всичко подпечатваш с пръста си... После ме конвоираха с две леки коли на 300 километра до град Орумие, където оставих камиона и повече не съм го видял. Мен ме върнаха в следствения арест в Табриз, там имаше и други иранци, които не познавах, но после съдът изкара, че сме били в една международна престъпна група за наркотици.

45 дни в ареста никой не ме попита нищо. Бях в една стая без легла, застлана с персийски килими и одеяла за завивки. Нямаше прозорци, по канапдурата на тавана разбиах дали е нощ или ден. Само лежах. Никой не ми каза защо съм тук, не ми даваха и да се обадя в посолството на България, макар че настоявах. После ме приведоха в затвора, в който щях да изкарам три години и половина и да преживея два съдебни процеса.

В този затвор попаднах на един добър човек - турчин по народност, знаеше малко руски. На него - казваше се Зейна Караман, дължа това, че посолството научи за мен. Той бе арестуван, защото направил катастрофа с двама убити. Но беше женен в Техеран и говореше по телефона с жена си. И тя ми помогна, като се обади за мен в българското посолство, така научиха за моя случай. После Караман го наказаха 6 месеца без телефонни разговори за това, но пък аз вече имах посещения от консула Ивайло Йорданов.

Чак от него разбрах защо съм арестуван и в какво ме обвиняват. Бях изумен... От посолството ми помогнаха да намеря адвокат. Поиска 10 хиляди долара за защитата, имах малко пари в Гълъбово, пратиха ги от там.

На първата ни среща консулът ми каза едно: искам да подчертая, че дело ще има, но няма да те осъдят на смърт. И аз през цялото време бях спокоен. Така и стана - дадоха ми доживот. Не ме разпитваха в съда, говореше само адвокатът. Поисках да призоват за свидетели собственикът на паркинга и магазинерът от Табриз, за да докажат, че не съм бил през цялото време до камиона си, не приеха. На другите от групата - иранците, присъдиха по 15 години затвор, защото били с чисто съдебно минало. И аз дотогава не бях стъпвал в полиция, но за моето минало никой не попита, не зная защо не изискаха справка от България.

После прокурорът, който през цялото време ми искаше смърт, протестира присъдата и дълго чаках за второто дело. Първо нямаха заклет преводач - човекът от първото дело заминал на работа в България. После съдията бе опериран по спешност и трябваше да оздравее. Като насрочиха нова дата, почина бащата на адвоката и пак отлагане. А аз бях в напрежение през цялото време какво ще стане. Не месец и два, много дълго време чаках.

На второто дело съдът потвърди доживотната ми присъда. Но чак на него успях да прочета на български език мотивите на съда за първата присъда, там имаше много неверни неща, като това, че съм бил арестуван в Табриз, след като съм бил спрян с тира за проверка. А ме прибраха от паркинга, докато спях, никой не е проверявал камиона поне пред мен.

След това от посолството уредиха да ме преместят в затвора "Евин" в Техеран, за да могат по-лесно да ми идват на свиждане. Той е за 40 хиляди души, за себе си го кръстих "Адам и Ева".

Трябва да кажа, че какво е истински затвор разбрах тук, в България, макар да съм бил само в болницата. Колегите казват, че в отрядите е по-зле. Там е като 5-звезден хотел, само че бесят много хора. Правят го на площада с кран пред публика и предават екзекузциите по телевизията. Виждал как вземат хора и край. Иначе в стаите има плазмени телевизори, телефон, стига да имаш ваучери, гоям хладилник, кухня с газови котлони. И персийски килими, които вечер чистехме с прохосмукачка. Тоалетните блестяха от чистота, нямаше ограничение за цигарите. И всичко това се наблюдава с камери, надзирателите само стоят пред едни монитори.

Там ми направиха 2 операции, вадиха ми камъни от пикочния мехур. Скенери, ядрено-магнитен резонанс, всичко. В "Евин" лежахме заедно с един иранец - Реза Саджани, с който бяхме като братя, и той много ми помогна. Човекът знаеше руски, живял в Русия, но го осъдили, защото чрез измама с компютър откраднал 5 милиона долара. Та с негова помощ докторът ми обясни, че съм имал 10-процента рак на простатата и дори искаше да ме вземат за 6 месеца в болница и да ме лекуват.

А аз бях подал молба да ме върнат в България и все чаках това, но не знаех когато ще стане. На 26 март т.г. в "Евин" навърших 60 години, нямаше близки хора край мен на тази дата. А на 27 август трябваше да ми дойде на сивждане консулът, за да обсъдим въпроса с моята болница. Но вместо него дойде един войник и ми вика: азат, азат - свобода, аз научих доста персийски думи през това време. Да съм си събирал багажа, връщат ме в България. А то какъв багаж - една чанта.

И така стана - вечерта бях на летището в Техеран. Трима души ме върнаха обратно, дори не ми сложиха белезници при обратния полет през Истанбул, макар иранците да настояваха. Не зная подробности как стана това. От летището в София ме докараха тук, в затворническата болница. Не зная как ме лекуват, дават ми някакви хапчета. Чудя се дали съм за операция.

Сега се надявам да ме преместят в затвора в Стара Загора, за да съм по-близо до роднините ми в Гълъбово, да идват дъщерите ми по-лесно на свиждане, да си лекувам простатата. Понякога ме боли, когато ходя по малка нужда... Докато бях в иранския затвор починаха майка ми и баща ми, роди ме се втора внучка, която едва сега видях за първи път. Никога не съм мислил, че ще стане така с мен.