На 78 г. бай Димитър Лъжов върти магазинче в обезлюденото село Влахи, съжалява, че не може да види поне малко от големия свят, дето го дават вечер по телевизията

- Бай Димитре, как минава денят в селце като Влахи, където са останали едва десетина души?

- Скучно. Айде през деня иди-дойди. Ще влезе в магазинчето някой от работниците от водноелектрическите централи наоколо и докато си изпие биричката, ще разменим по некоя приказка, колкото да мине времето. Ама вечерта е зор. Като се прибера у дома, сложа си сто грама ракийка, и почвам да разчоплям живота. Прехвърлям случки, "разговарям" с жената и сина, които си отидоха доста рано от този свят, проследявам белезите и пукнатините в живота си, заблуждавайки се, че така по-лесно преживявам самотата. Какво да се прави, остарее ли човек, дори прахът в къщата е достатъчен да възкръснат много от спомените му.

- Делиш ли живота си на сезони?

- Когато гониш осемдесетте, файда от делене няма. Живееш с това, което ти е останало, и с онези от спомените, които не можеш да изтриеш от главата си. Често пъти, като седна на пейката, ей там под чинара до къщата ми, си казвам, че ние, хората, рядко оценяваме това, което имаме, и се сещаме за него едва когато си отиде, когато го загубим. Това е човекът - винаги иска и никога не казва "стига ми".

Аз съм друго тесто. Никога не съм искал много, а само най-важното - да сме живи и здрави вкъщи и всеки да върви с късмета си. Майка ми, лека й пръст, казваше, че Господ е дал на човека всичките блага на живота, но не му ги е изсипал като на тепсия, а му е оставил възможността сам да ги открие и да им се радва.

- Моят баща пък, който кара 91-ата си година, обича да казва, че животът е игра на късмета - хвърлиш ли веднъж зара, връщане назад няма. Твоят житейски зар какво ти донесе?

- От всичко по малко - добра съпруга, жалко, че си отиде рано от този свят, две дъщери и един син, който също се помина. Сега се радвам на внуците и правнуците ми. Не знам защо, но все ги оприличавам на цветята, дето от ранна пролет, та до късна есен растат из баирите край селото.

- Сега си на 78 години. Чувстваш ли се остарял?

- Краката ми вече не ме държат и трябва да си помагам с бастуна. Виждал съм обаче хора, които, макар и двайсетина години по-млади от мене, са се отказали от живота, затворили са се в немотията и чакат Господ да си ги прибере.

- Ти обаче си като цeровите дървета - държиш се.

- Абе не е баш така, ама щом мога да се обслужвам сам и все още ми е кеф вечер да пийна една ракия, значи съм добре.

- Децата ти идват ли да те виждат?

- Идват. Кога те, кога некой от внуците, но не минава седмица да не дойде някой. Доволен съм, защото остарее ли, човек става благодарен и за най-малката помощ, и за най-малкото внимание.

- Защо не отидеш да живееш при някоя от дъщерите ти?

- Опитвах, ама тук ми е по-убаво - чист въздух, тишина, красива природа. Градският живот не е за мене.

- Забравих да те пи-там - откъде идва фамилното ти име Лъжов?

- То е ясно откъде - от лъжене. Чичо ми беше факир в тая работа. "Отсрамваше" цялата фамилия, като гледаше на боб, "предсказвайки" бъдещето. Народ шарен, а балами, които му се хващаха на приказките, колкото искаш.

- То балъците и сега ги има!

- И нема да свършат, защото като гледам по телевизията как разни шарлатани "лекуват" по телефона всякакви болести, все си казвам - Господи, тоя народ толкова е оглупял и се е ошашавил, че и два грама акъл в главата си няма.

- Явно добри пари е изкарвал от този занаят чичо ти. Не можа ли да научиш нещо и ти от неговите номера?

- Обещаваше ми, че ще ми покаже това-онова, но почина внезапно и работата не стана.

- Съжаляваш ли, че не си станал "гадател" като него?

- Никога! Това не е работа за мене, но щеше да ми е любопитно да опитам.

- Иначе лъгал ли си?

- Като ергенин въртях около мене няколко моми от селото и се налагаше да послъгвам за едно или друго. "Честта" на фамилията го "изискваше". Какво да се прави - името е като къщите - не го ли поддържаш, изгубва се.

- Виждам обаче, че доста от къщите в село Влахи за нищо не стават вече. Няма ли кой да разчисти падналите зидове и покриви?

- Това требва да е грижа на общината, но явно на новия кмет му е все две с какви впечатления си тръгват оттук туристите. И ке става по-лошо, защото сме останали само пет-шест души, а децата и внуците ни също ке забравят след нас пътя към Влахи. А и защо да се връщат? Откакто бившият кмет на община Кресна Валентин Стоичков докара вода за пиене, друго хубаво през изминалите двайсет години "демокрация" не се е случило тук.

- Не е точно така, миналата година местната фондация направи и монтира десетина дървени пейки, та да има поне къде хората да седнат.

- Така беше. Сложиха и кошчета за смет, но виж комшиите къде са си изхвърлили боклуците - на улицата. Барем през лятото да ги приберат, ама нема кой да ги накара.

- Роден си в с. Влахи, тук си израснал и тук е преминал почти целият ти живот. Разкажи нещо за твоето село, за което малко хора знаят.

- Преди 35-40 години имаше некъде около 1500-1600 жители, три учили- ща - две до четвърти клас и едно до седми. Църквата "Св. Илия" не можеше да побере хората, дошли да запалят свещичка за здраве. Във всяка къща имаше по 5-6 деца, ката година се вдигаха по 5-6 сватби. Имаше много народ, ама откак дойде демокрацията, нещо се обърнаха нещата и селото тръгна назад. Днес нито народ има, нито е останало нещо от някогашните 250-300 къщи, които бяха пръснати из махалите наоколо. Един по един измряха старите, а младите отдавна тръгнаха да си търсят късмета по големите градове и чужбината.

- От какво са преживявали хората навремето?

- От животновъдство, от какво друго. По време на ТКЗС-то в селото се отглеждаха над 7000 овце и кози, имаше и поне стотина крави. Животните даваха всичко - мляко, месо, вълна. Навремето всички дрехи се правеха от овча вълна, и немаше къща, в която да няма поне стотина кила сирене, месо и т.н. По нивите наоколо сеехме картофи, ръж, царевичка. Ама с годините едно по едно всичко замина и селото умря.

- Сега само заради компанията на случайните клиенти ли държиш отворено магазинчето?