На 18 г. станах доброволец във войната, прекарвах хора на ДС в Сърбия, тогава Бог бе Маркс, и днес не е Христос, а парите

- Г-н Чорбаджийски, обикновено хората се чудят как да се отърват от войската и още повече при напечено положение, а ти си се напънал доброволно да отидеш в огъня на фронта. Как се получи?

- Получи се. Бях на 18 години, много енергичен. Ненавиждах войната и исках мир, и то колкото се може по-бързо и защото мислех, че след свършека на войната ще настане нов живот. Тогава не ми бяха чужди идеите за равенство, братство и вярвах, че това е постижимо.

- Сега, ако сега се случи пак ситуация на война и условно да приемем, че си пак на 18 години, би ли отишъл?

- Със сегашния си акъл - не. Разочарован съм. При този грабеж на страната не виждам за кого и за какво може човек да се жертва. За сегашния живот казвам - не. Казвам и си спомням една мисъл на американския писател Ъптон Синклер, който казва: “Човек, ако до 30 години не е социалист, считай го за загубен, а ако след 30 години продължава да е, считай го пак за загубен”. На мен лично социалистическите идеи не са ми чужди и съм работил за тях, а от тях до комунизма не е далеч, стига да се осъществяват. Но алчността убива човешкото и по тази причина всичко се оказва утопия. Всеки иска по-сладичко, по-лесничко и по-младичко. Алчността дели хората. Води до неравенство. Беше бог Христос, после бог стана Маркс, Ленин, а сега - парите са бог. Приемани за всичко, макар и осмивани от Ботьова и Стамболова, което декларират и в песента “Не ще ме ний жени, не ще ме ний пари...”. Парите са истинската власт, сила, но не и уважение.

- От чорбаджилък ли идва фамилното ти име Чорбаджийски?

- Не, по-скоро от сиромашлък. Живели сме бедно. Баща ми Стоян от беднотия в бащиния му дом станал заврян зет при Петър Иванов Чорбаджийски, който имал по онова време имоти и 500 кози и овце. Бил чорбаджия, а такова му и името. Този дядо Петър ял и як бой от върховистите на Ванче Михайлов. Трагични събития се случили и по време на Горноджумайското въстание

/1902 г./, което може да се нарече по-скоро Железнишко, че главните действия са в това селище. Като станал тате зет на дядо Петър, хич не бил сигурен, че нещата ще вървят само към добро. Тогава хората се делили на вътрешни и върховисти и често се случвали междуособици. Не всичко било по мед и масло и с дядо Петър и една сутрин тате взема каруцата на комшиите, впряга воловете, натоварва в каруцата черги, рогозки и някаква дребна покъщнина, наместваме се и ние - мама, Любен, най-големият ми брат, който после бе машинист на локомотиви в Дупница, вторият ми брат Георги, жив е още, моя милост и Методи, изтърсакът, който поработи в системата на МВР. Идваме в Симитли. Това е 1929 година. Настаняваме се при братовчед на тате, Андон Спасов се казваше. Строил си човекът нещо като голям курник, но така по-модерен и поопушен и ни настаниха в него - всички на едно място. Това ни беше чорбаджийството, но отстрана на мама като чорбаджийска щерка ни остана фамилното име Чорбаджийски.

- Как потръгна в Симитли?

- Ами мина време, тате и мама са работили по нещо и с малко посъбрани парици купуват къщица, състояща се от две стаи, от някакъв турчин. Знаеш, че Симитли някога е било турско село, а този турчин не забягнал по време на Балканската война. Сега на това място е моят дом. Намира се на улица “Изворите” 15. В ония години една част от Симитли се е наричала Изворите, от топлите минерални води. В ония години Симитли нямаше очертани улици и площади. Край всяка къща имаше курници, кочини, кошари, огради от тръни. По нечакълираното шосе минаваха по 2-3 камиона в ден и мисля два пъти в седмицата по два автобуса - един от София за Гоце Делчев и обратно, а другият до Петрич и обратно.

- Как мина участието ти във войната?

- Ами постъпих войник през септември 1944 година. Две седмици се учихме да стреляме в Горна Джумая /Благоевград/ в базата на 14 пехотен македонски полк. Нас, доброволците, ни нарекоха Гвардейска дружина, а командир ни стана партизанинът Фердинанд Пудев. В началото на октомври ни натовариха в открити вагони и отпрашихме за района на Серес. Влакчето тогава на юг от Симитли бе още теснорелсово и пъшкаше с 16 км в час. Нормалната жп линия бе пусната през 1945 година. В Кресненския пролом тя се строи най-вече от пленени югославски партизани и наши евреи, а след 9.9.1944 година от пленени немски войници.

За геройства няма да разказвам, че и нямаше. Бяхме на лагер при Круша планина. Взеха да ни готвят за заминаване на истинския фронт, който вече отиваше към Унгария, но докато ни гласеха и Берлин бе превзет. Тогава пропукаха и нашите пушки, ама от възторг, и то във въздуха. Помня само, че когато минавахме при село Кулата, сегашният граничен пункт, се изви немски самолет, но наши зенитчици стреляха и го прогониха.

- Секна ли ти ентусиазмът като свърши войната?

- Не, тогава ме хвана бригадирски сърбеж. Включих се в изграждането на жп линията Троян-Ловеч. Много бе весело, случваше се да работим и по две смени при отливане на бетон по мостовете, че тогава казваха не бивало да се прекъсва процесът. На 31.10.1948 година първият влак премина трасето. Беше като приказка. Тогава издигнахме лозунга “Да се върнем и да пробием Балкана”. В Троян присъствах на голямото тържество, на което говори видният партиен функционер Трайчо Костов, когото по-късно обесиха като народен враг. Незнайно как, но се появил някакъв надпис, който гласял “Влакът дойде в Троян със 100 години закъснение”. Прочете го Трайчо Костов и добави в речта си: “Така е, но защото досега не е имало бригадири...”

- После пак те задуха военен вятър.

- Да. Завърших Военната гранична школа в Панчарево. Излязох като лейтенант, стигнах като майор от резерва. Служих на заставата на връх Ком. Пазехме границата от диверсанти, а част от нашата задача бе пък ние да прокарваме наши групи нататък из Сръбско. Така беше - оттатък браздата пращат техни към нас, а от нашата страна ние към тях. Даже веднъж, макар че ни се забраняваше да говорим със сръбските патрули, един от сръбските колеги вика “Е, брача, денес наша УДБ се срещнала с ваша УДБ”.

Така се случило, че двете диверсионни групи се сблъскали. Тогава УДБ бе държавната сигурност на Югославия.

- Защо напусна?