Психология! Нарцисистите раждат ли се или се създават? Произход на нарцисизма

 
Какво кара едно дете да се превърне в нарцисист, когато порасне? Има ли някакви семейни модели, които могат да предскажат бъдещото развитие на нарцистично личностно разстройство? 

Всички сме запознати с нарцисизма : грандиозен самообраз, неспособност за емпатия, ниско уважение към другите и склонност към манипулация. Но откъде идва това разстройство (защото е разстройство)? Някои учени са се опитали да проучат, задавайки въпроса дали нарцисизмът е вродена или придобита черта. 

Спонсорирана връзка 

Психологът У. Т. Бехари, по-специално, е убеден, че нарцисистите не се раждат, а стават. След много години на проучване, тя е идентифицирала три типа деца, които са склонни да развият нарцистично разстройство като възрастни. Това са: 

Разглезеното дете 
„Разглезеното дете“ е израснало в семейство, където е имало специални привилегии, предоставени само на него, и където неговата изключителност е била постоянно му напомняна. Накратко, семейство, което беше прекалено присъстващо, когато ставаше дума за похвали, и напълно отсъстващо, когато ставаше дума за порицания. Детето, на което е било отдавано на всичко, винаги е било награждавано и никога не е било смъмряно, с времето развива нетърпимост към фрустрацията, типична за нарцистично личностно разстройство. Като възрастен, той все още вярва, че е специален и че всичко му се дължи. 

Детето на издръжка 
Според теорията на Бехари, друг възможен бъдещ нарцисист е детето, което винаги е било защитено от родителите си, поставено под стъклена камбана, за да не се налага да се изправя пред болките и разочарованията на живота. Това „зависимо дете“ не е развило лична компетентност и като възрастен има очакването, че другите винаги ще се грижат за него, което ще му пречи да взема лоши решения. 

Лишеното и самотно дете 
Сред най-разпространените теории за произхода на нарцисизма е концепцията, изразена и от Бехари, за „лишеното дете“, което е получило в детството си любов, която винаги е била „условна“, следователно никога спонтанна и искрена. Родителите на този тип дете хвалели и показвали обич само когато то носело добри резултати вкъщи или изглеждало перфектно. По този начин детето разбирало, че само като е в най-добрата си форма, може да се стреми да бъде обичано. От това произлиза идеята, че любовта е условна и обвързана със задоволяването на очакванията на другите хора. Когато детето не успявало да се отличи, то търпело жестоко унижение. Тук се ражда грандиозната маска на нарцисиста, който се страхува да не преживее отново униженията от детството и не може да не изглежда „перфектен“ за тези, които среща. 

В някои нефункционални семейства бъдещите нарцистични деца са се превърнали в сурогати на отсъстващите си съпрузи или съпруги, чувствайки се специални и уникални, но също така лишени от детството си. Освен това, те никога не са развили емпатия, защото са били ангажирани с ролята да задоволяват нуждите на родителите си, но никога не са се вслушвали в това кои са те всъщност. 

Болката от това, че никога не е бил обичан, тежи силно върху формирането на бъдещия нарцисист, който може дори да е бил обгрижван и глезен, но никога не е получавал вниманието, което наистина е заслужавал. Поради тази причина детето е развило редица стратегии за избягване на болката: адаптиране към молбите на родителите или затваряне в себе си. В зряла възраст тези стратегии не позволяват автентични взаимоотношения. 

В заключение, човек, който страда от нарцистично личностно разстройство, е мъж или жена, които са страдали много в детството си и продължават да страдат поради дисфункционалното си поведение. Тези хора не са чудовища, а изключително крехки субекти, които се нуждаят от помощ. Нека помним, че да помагаме не означава да изпаднем в синдрома на Червения кръст, а да поканим човека да следва пътя на психологическата рехабилитация. 

struma.com