Отвъд сянката на Ружа: Историята на Константин Игнатов за „Дъното“, осъзнаването и втория шанс

Името му години наред бе шепнато само в сянката на скандала, но днес Константин Игнатов излиза на светло със собствената си история – тази на човек, паднал на „Дъното“, но намерил сили да се изправи. След завръщането си в България, Константин Игнатов говори открито пред DarikNews.bg за трансформацията, тежката цена на грешките и неочакваната благословия на втория шанс.

На премиерата на дебютната си книга „Дъното“ той се пошегува, че от този момент нататък „няма да е братът на Ружа Игнатова, а за нея ще се говори като сестрата на автора Константин Игнатов“.

„Разбирам напълно, че светът винаги ще има интерес към Ружа – и че името ѝ ще продължава да се споменава, особено когато се пише за мен. Понякога усещам, че това се използва чисто като медиен инструмент, като „clickbait“, за да се привлече внимание. Но не се оплаквам – това е реалността, а и животът ме е научил да приемам нещата с изправена глава“, смята той.

Игнатов споделя, че с времето хората са започнали да правят разлика между тях. „Виждат, че сме различни личности. Образът, който медиите дълго време изграждаха за мен, не отговаря изцяло на човека, който съм всъщност. И не го приемам това за даденост. Напротив – изключително съм благодарен. За втория шанс, който получих. За възможността отново да съм в България, да работя, да съм със семейството си, и скоро – да стана отново баща“, разказва той.

„Дъното“ – символиката и мотивацията

Константин решава да напише книгата, защото знае какво е усещането да си на дъното – „не само физически, но и емоционално. Да си изгубен, сам, неразбран, и без надежда.“ Знае, че има много хора, които се чувстват точно така, всеки по свой начин. „Всеки си има своето „дъно“ – загуба, провал, предателство, срам.“

Книгата не е просто за него. „Написах я за всички, които са били в мрак и са си мислили, че изход няма. Исках да покажа, че от най-тъмното място може да започне светлината. Не съм написал автобиография – написах книга, която може да ти е приятел в трудно време. За да покажа, че понякога животът те събаря, но това не е краят. Може да бъде начало“, разказва той.

Константин Игнатов

За него „дъното“ не е финал, а място за осъзнаване. „Мястото, където си сам със себе си и вече не можеш да се лъжеш. Там започва промяната, ако решиш да се изправиш“, разказва още авторът на книгата.

Най-ценното за него е, че хората, които четат книгата, му пишат и казват: „Това е и моята история.“ И точно това е искал – „не сензация, а свързване. Истината, разказана без грим.“

Предизвикателството да простиш и на себе си

Най-трудната част за Константин е била главата за втория шанс. „Защото там не става въпрос за другите хора – а за теб самия. Много се говори за прошка, но най-трудното, поне за мен, е човек да си прости сам. Да спре да се обвинява, да се справи с вината, със срама, с вътрешния глас, който постоянно му напомня какво е объркал“, сподели Константин.

Според него са си простиш не значи да забравиш или да се правиш, че нищо не е било. „Напротив – значи да поемеш пълна отговорност и въпреки това да избереш да продължиш. Да се научиш. Да не се мразиш, а да си кажеш: „Да, сбърках. Но мога да стана по-добър човек“, разказва той.

Игнатов дава пример с децата, които падат и стават, докато се учат да ходят. „Тази глава ме накара да се изправя срещу най-дълбоките си страхове. Но точно заради нея много хора ми писаха, че са се разпознали. И си мисля, че ако някой прочете книгата и намери сили да си прости, да тръгне отначало – значи всичко си е струвало.“

„Да, „Дъното“ е изповед. И в основата ѝ наистина стои прошката – първо към себе си, а после и към другите. Вярвам, че не можем истински да простим на някой друг, ако първо не сме се научили да си простим на себе си. Омразата тежи. Болката, която задържаме, не наказва човека отсреща – тя разяжда нас“, казва той.

За него прошката е основна съставка за зарастване на душевни рани. „Не веднага, не лесно, но започва. И само тогава можеш наистина да тръгнеш нагоре.“

Семейството – неочакваните закрилници на хаоса

В книгата си Константин споменава как негов братовчед го е потърсил след двугодишна изолация след затвора, подчертавайки силната връзка на семейството. В онзи момент, когато е бил на дъното, той се е чувствал „сам. Не просто сам физически, а вътрешно откъснат от всички, които обичам.“

Тогава братовчед му праща съобщение за любимия си футболен отбор. „Първо си помислих, че е грешка, че сигурно не е за мен. Но беше. И оттам – стъпка по стъпка, лаф след лаф, закачка след закачка – започна разговор, който се превърна в нещо много по-дълбоко“, споделя Игнатов. Тези малки шеги се оказват голямо спасение, което го връща към живота и му вдъхва кураж.

Намира сили да се свърже и с други роднини, с които не е говорил от години. „И се случи нещо, което никога няма да забравя – разстоянието, времето, дори болката от миналото, сякаш просто се изпариха. Седяхме и си говорихме, сякаш никога не е имало раздяла“, сподели Константин и допълва:

„Семейството е точно това – не винаги е шумно, не винаги е пред очите ти, но точно в моментите, в които си мислиш, че всичко е изгубено, една мила дума, една ръка, едно съобщение може да промени всичко.“

Възпитание и ценности, изградени между две култури

Константин е израснал в Германия от началото на 90-те години. „Аз самият израснах в един своеобразен микс – от една страна, с възпитанието и манталитета на моите родители, които бяха от старата българска школа, а от друга – с немските ценности, които ме срещнаха още като дете.“

Родителите му са се трудили много, за да изградят живот там. „Учи ме с личния си пример, не с думи. От тях съм научил какво е труд, жертва, почтеност и това, никога да не се отказваш, колкото и да е трудно.“

В същото време се сблъсква с „типични, „стари“ немски ценности – точност, дисциплина, уважение към към времето на другите. Те му помагат изключително много, когато остава сам в Германия в 20-те си години, период, в който завършва три висши образования и се бори да се справи сам.

Тази комбинация от български дух и немска подреденост го е направила борбен.

Изолацията в САЩ и преоткриването

Ницше казва, че човек няколко пъти трябва да „умре“, преди да се научи да живее истински. Константин смята, че е разбрал това едва след петте години в САЩ, които са били най-трудните в живота му – не само физически, но и емоционално. „Най-тежкото беше, че бях толкова далеч от всички, които обичам. С години не можех да видя нито едно познато лице, да прегърна близък човек. Самотата тежи най-много, когато не можеш да я споделиш“, разказва Игнатов.

Трудните времена променят хората и всеки избира как. „Дали ще се изгуби в самосъжаление, гняв и оправдания… или ще реши, че ще стане по-добър човек, за да не стига никога повече дотам. Аз избрах второто. Не защото беше лесно, а защото нямах друг избор, ако исках да запазя себе си.“

Това време го е променило и го е направило благодарен. „Днес ценя времето с хората, които са около мен. Кръгът ми е малък, но съм сигурен в него. С тях разговорите са истински, моментите – безценни. Научих се да виждам красотата в малките неща – тишината в природата, въздуха на свобода, възможността просто да отвориш хладилника или да се разходиш, когато поискаш“, казва той.

Вярва, че когато човек стигне своето дъно и е готов да учи, то може да му покаже какво всъщност има истинска стойност в живота. „И ако го приеме, тогава започваш наистина да живееш – не на повърхността, а в дълбочината на смисъла.“

Завръщането в България и усещането за дом

„Живял съм в пет различни държави, но никога не съм се чувствал толкова истински у дома, както в България“, споделя Игнатов. През голяма част от живота си е бил като дърво без корени, но когато се връща тук, нещо вътре в него просто си казва: „Това е твоето място.“ Не може да го обясни логично – било е усещане.

Чисто практически, е щяло да му е по-лесно да остане в Германия, но да се прибере тук „не беше решение на ума, а на сърцето.“ Въпреки че не е израснал в България, се учи всеки ден – на езика, културата, историята, хумора. „Но най-ценното, което намирам тук, са хората. Срещам страшно специални, земни и истински хора. И колкото и често да чувам „Тук няма бъдеще“ или „България не се оправя“, искам да кажа нещо от сърце – не съм усещал такъв спокоен и свободен живот никъде другаде“, споделя още той.

Новият живот – извън сянката на миналото

„Новият ми живот… наистина е нов“, категоричен е Константин. 

След годините в САЩ има шанса най-накрая да прегърне сина си, когото дълго време е познавал само по телефона. „Това е чувство, което не може да се опише – трябва да се изживее“, споделя пред Dariknews.bg той. Среща жена, с която очакват момиченце. „Готвя се с голяма радост за всички малки чудеса, които идват с това – от четене на книги за бебета, до курсове за смяна на пелени. И да си призная, уча с ентусиазъм!“

Игнатов не обича да ходи по заведения, дискотеки и барове. Обича да е съм със семейството си, с приятели, или просто да се разхожда с кучето ми. Научил се е да цени простите, истински моменти.“

Професионално животът му е динамичен. Превел е книгата на немски за пазара там. Продължавам и да пише, защото това е негова страст от почти 20 години, но едва сега намерил смелост да извадя думите си наяве. Паралелно продължава и с „дневната си работа“ като международен бизнес консултант.

„Не е период с много сън, но няма и ден, в който да не си легна с благодарност. Моля се и благодаря за всичко, което имам – за втория шанс, за близките ми, за това, че днес мога да си живея моя живот, а не този на други хора, че мога да бъда човекът, който искам да бъда.“

Ангажиментът с инициативи в затворите

Константин активно работи по инициативи в затворите, провокиран от личния си опит. „Аз на свой гръб видях колко бързо човек може да се отклони от пътя си. Понякога само едно решение – едно погрешно завиване – води до последствия, които променят целия ти живот. Затова тази кауза не е просто абстрактна за мен – тя е лична.“

Вярва, че истинското правосъдие включва даване на шанс на хората да започнат отначало, след като са си понесли наказанието. „Всички хора грешим. Да сбъркаш веднъж е човешко. Това, което е важно, е какво правиш след това.“

Много от хората, излезли от затвора, искат нов живот, но често се сблъскват със затворени врати. „А когато пред един човек няма път напред, той най-често тръгва назад – към старото. И това не е провал само за него – това е провал и за нас като общество.“ Затова смята, че ако се изграждат мостове, вместо стени, ще се даде шанс на тези хора да се докажат и да изградят по-добър живот.

Чрез тази кауза и покрай тренировките си по бойни спортове, той се запознава с много мъже, минали през затвора, но избрали трудния път на промяната.

Посланието към младите хора и опасността от бързото забогатяване

От една година насам Константин често посещава спортни клубове и училища, за да говори с млади хора. Разказва им за своята история – не за да ги уплаши, а за да ги накара да се замислят. „Защото няма „бързи пари“, които да не водят до бързи последици.“

Нито един успех, изграден върху лъжа, престъпление или измама, не е истински, а още по-малко – дългосрочен. „Колкото и клиширано да звучи – всичко в живота си има цена. И когато платиш със свободата си, със здравето си, с доверието на близките си – осъзнаваш, че парите никога не са били богатството, което си търсил“, разказва Константин.

Той не може да промени миналото си, но вярва, че може да повлияе на нечие бъдеще и го усеща като своя отговорност. Живеем в свят, в който социалните мрежи показват изкривена реалност, която изглежда примамлива. „Особено в България, липсват публични гласове с минало, които открито да говорят за опасностите по този път“, споделя той.

„А истината е, че няма нищо готино в това да си далеч от детето си. Да живееш зад решетки. Да нямаш право да напуснеш държава. Да се събуждаш с тревога и заспиваш с вина.“ На тези млади хора иска да каже: „богатството е в нещата, които не могат да ти бъдат отнети – в името ти, в почтеността ти, в свободата ти, в любовта на близките. Всичко друго е илюзия.“

„И ако днес мога да помогна поне на един човек да не тръгне по грешния път, значи моята болка вече не е била напразна“, завършва Константин Игнатов.