Историкът, поет и педагог Станислав Димитров: В Кипър направиха пари като родина на Афродита

Станислав Димитров е историк, поет, хуморист, журналист и педагог. Кръщението си като поет получава от Найден Вълчев, като хуморист - от Георги Джагаров. Състудент е на Людмила Живкова. Радвал се е на компанията на Нешка Робева, Дамян Дамянов, Елисавета Багряна. След дипломирането си в СУ “Св. Климент Охридски” работи като учител, заместник-директор и директор на училището в село Студена, Пернишко.

Роден е в обезнаселеното сега с. Горна Градешница, живял е в Перник, а сега е пенсионер и се занимава с отглеждане на лозя в креснеското село Долна Градешница. Съпругата му Венера е биоложка. Имат две дъщери, син и пет внучета. Потеклото му е от село Шугово в Гърция, където дядо му Стоян е убит от гръцки андарти заради приятелството и сътрудничеството му с Гоце Делчев и Яне Сандански. Баща му Димитър е бил политзатворник по време на комунизма, а преди това е кмет на Влахи и председател на водните синдикати в страната.

- Станиславе, потеклото ти е от село Шугово, намиращо се вече в Гърция, роден си в Горна Градешница, имаш дом и семейство в Перник, сега си повече в Долна Градешница. Не се ли чувстваш като дърво без корен?

- Не, нямам такова чувство. Където и да живее човек, по-важното е да е човек. Всякъде има слънце, въздух, природа, земя за плуг. Всякъде има неща, за които си струва да се живее. Знам, че най-милото място е винаги родното. За мен то е Горна Градешница, но не изпитвам кой знае каква носталгия, защото сме го напуснали по принуда, прогонени сме. Така по принуда по-рано са напуснали родителите ми и Шугово. Старая се да намирам почва под нозете си всякъде и знам едно, че ако за едно дете люлката му е светът и таванът в стаята е небето, то като порасне мъж, може и светът да му отеснее.

- И все пак сега си в Долна Градешница?

- Да. Бих могъл да бъда и в родното ми село Горна Градешница, ама там от половин век човек не живее. Природни и други събития прогониха заселниците му. Няма я вече там къщата ни, няма я градината на баща ми. Той бе много голям дендролог. Имаше години, когато се грижеше за парковете в Перник. Сега съм и в Перник, и в Долна Градешница. Зиме повече в Перник, а лете в Долна Градешница. Тук се грижа за бащините имоти, отглеждам лозя. Не съм поддръжник на поговорката, че “който не работи, не трябва да яде”, а по-скоро на това, че работата прави човека полезен и за себе си, и за другите. И докато работи машинката от лявата страна на гърдите ми, това ще правя.

- Защо сте прогонени от Шугово?

- Ами защото дядо ми Стоян и баща ми Димитър не са искали да се погърчеят. След Балканската война от 1912 година този край останал в Гръцко, като му лепнали една изкуствено създадена граница по Беласица и Рупел. Почти цялото тогавашно население хванало пътя на бежанците, като много, както и ние, се заселили в напуснатото пък от турците село Градешница, което било наречено Горна Градешница, за да се различава от другото, близко по разстояние и населено също от бежанци - Долна Градешница. Моите родители имали още по-голяма причина да бягат. В Шугово дядо ми Стоян бил известен с приятелството си и като сподвижник на Гоце Делчев и Яне Сандански, по тази причина бил и убит от гръцки андарти.

- А защо пък сте забягнали от Горна Градешница?

- И тук причините са политически. Баща ми Димитър бил в Горна Градешница голям общественик. Инициатор е за откриване на училище, на читалище, като дал подслон и на библиотеката му. Ставал е кмет на съседното село Влахи, бил е председател на водния синдикат “Пирин”, който по онова време е бил най-големият в страната, и по тази причина е председателствал всички водни синдикати. Когато през 1947-1948 г. Герасим Тодоров вдига горяни из Пирин планина, баща ми е обвинен в съучастничество и е осъден на 15 години затвор. В затворите, където е бил, е обучавал други затворници, там се е научил на цветарство. След като излиза от затвора, се установява в Перник, където поема цялото поддържане на градските паркове.

Малко известен факт от живота на баща ми е, че него са искали, преди да се случат събитията с горяните, да го правят председател на Околийския комитет на БКП в Сандански. Към края на септември 1944 година в Сандански, тогава градът се е наричал още Свети Врач, партизанският командир Желю Демиревски му предложил да поеме ръководството на комунистическите организации в района.

Баща ми го запитал дали Македония в Пиринския дял ще е към България и дали ще има убийства на сътрудници на падналата вече така наречена фашистка власт. Желю Демиревски му казал, че не може да се мине без убийства на провинили се и че Пиринският край ще мине към Югославската федерация. Баща ми категорично отказал при такова развитие на нещата да сътрудничи на новите комунистически власти, това отказване се превърнало в омраза и е довело до включването му в процеса на пиринските горяни, без да е вземал някакво дейно участие, та покрай него и ние бяхме белязани.

- Бил си състудент на дъщерята на Тодор Живков - Людмила. Какво ли не се говори за нея. Според теб що за човек беше?

- Ами познавахме се лично. Още си спомням запознанството ни. Бяхме на някакво представление. Впечатли ме това, че след нещо случило се вземе ли тя да ръкопляска, започват и другите. Аз, знаеш, си падам малко зевзек, обичам щуротиите. Седеше пред мене, посегнах с ръка и леко я потупах по гърба и й казах да се премести малко надясно, че ми пречи да гледам. Обърна се към мен, погледна ме, но не се нацупи и се премести.

Помня я от студентските бригади. Не кръшкаше, а отиваше. Работили сме в селското стопанство. Не се свеняваше да работи наравно с нас, ядеше това, което бе за всички. Често ни и черпеше със сладкиши, които получаваше в колети от майка си д-р Мара Малеева. За Людмила ще кажа, че в моите очи тя бе скромно момиче и с нищо не показваше, че е дъщеря на първия човек на партията и държавата.

- Как ти се стори ранната й смърт?

- Много странна. По мое мнение май я уби КГБ. Тя беше изключително свободомислещ човек. Може би най-много допринесе за убийството й, ако е така, художникът Николай Рьорих. Съветските власти не можеха да понасят дори името на този свободен и велик човек, а тя взе, че му направи изложби в София. Дори само Двореца на културата да бе направила Людмила Живкова, пак би имало повод страната ни да я почита, а тя направи България известна и с комплекса “Знаме на мира”, с промени в Българската телевизия, свеж полъх се появи в книгопечатането.

- Вярно ли е, че е обичала да слуша вицове?

- Да, вярно е, ама и кой млад човек не обича вицовете. Те, вицовете, са една истина и един голям отдушник, когато нещата не можеш да ги кажеш в прав текст. Знаеше тя, че и аз съм сред разказвачите, и ме помоли веднъж да й кажа някой. Съгласих се, но с условието да го каже на баща си, но без да сочи мен като автор и разпространител. Поставих това условие, защото все пак имах в мислите си, че съм син на съден от народната власт, та да не се стигне до нови бели.

Чест й прави, че удържа на думата си. Вицът беше за илюзиониста Мистър Сенко. Взели да го критикуват от властите, че спектаклите му били безидейни, в тях нямало нищо комунистическо. И той решил проблема. На ново представление, като се вдигнала завесата, се видели два транспаранта, на които пишело “С фокуси към социализъм” и “С илюзии към комунизъм”. След време видях Людмила пред сградата на университета и я попитах дали го е казала на баща си. Казала го била и баща й не се разсърдил, а й рекъл: “Ей, това нашият народ е много остроумен”. После разбрах, че самият Тодор Живков е събирал вицове и бил ги издал в книга, но само в тираж от един брой.

- Не мога да не те попитам за едно решение на Общинския съвет в Кресна, взето по твое предложение през миналата есен, касаещо превръщането на община Кресна в регионален център за събиране и популяризиране на пирински легенди. Вярваш ли, че нещо ще се случи?

- Без вяра нищо не се постига. Като предложих тази идея, пред мен бе испанският драматург Лопе де Вега, който е написал над 500 пиеси и казва: “Ако първо не почукаш на сърцето, безсмислено е да почукаш на вратата”. Така и аз реших да почукам на сърцето си и все пак намерих разбиране.

- Би ли конкретизирал какво би искал да се случи?

- Да. Искам Креснеският край да стане своеобразна Мека и за нашенци, а и за чужденци. Нещата зреят у мен поне от 50 години. Някъде към 1960 г. започнах да пиша “Пирински легенди” в стихове. Млад, пълен с ентусиазъм, приемах се вече за поет от Перник. Видя част от написаното Божидар Гаранчев, тогава работещ в БАН, дал ги на първа неговата братовчедка Емилия, която работеше в тогавашния Дворец на пионерите и участваше във филма “Приказките оживяват”.

Тези “Приказки оживяват” станаха импулс да оживеят и моите “Пирински легенди”. Въведението ми към “Пирински легенди” бе към 500 стиха. Така се получи, че първият им голям читател се оказа чародеецът на мерената реч Дамян Дамянов. Запозна ни композиторът Владимир Шопов и така се озовах при българския Островски. Попаднах в потискаща обстановка - Дамян, недъгав като физика, но се оказа гигант по дух. Така се случи, че му разказах някои вицове. Много ги обичаше и пляскаше с ръце като дете, като ги чуе. Взе да чете и въведението. По едно време спря и ми вика: “Пуше /тогава имах прякор Пуше/, много ти са хубави стиховете и това, което си започнал, прави го”.

- Дамян ли ти стана кръстник в поезията?

- Не. Кръстник ми стана поетът Найден Вълчев, който малко по-рано бе служил войник по нашия край. В Перник имаше честване под мотото “Вечер на поезията”. Това бе в големия салон на Двореца на културата. Там бяха Радой Ралин, Георги Джагаров, Константин Павлов, Найден Вълчев и други.

По регламент и аз прочетох едно стихотворение. Казваше се “Металургът”. Тогава Найден ми рече: Радвам се за твоя “Металург”. После го видях на страниците на списание “Септември”, тогава официоз на писателите и поетите. По време на тази среща попаднах на Надя Кехлибарева. “Вие поет ли сте?” - ме попита. Аз на шега й казах: “О, моля, не обиждайте!”. Тя се пошашна, че думата поет може да е обида, но аз й поясних, че думата поет е нещо много високо и не трябва да се произнася на глас. Наблизо бе Добри Жотев и вика: “Ей, Пуше, май умело се измъкна?”. Ще добавя и как излезе в “Септември” “Металургът”. още на срещата в Перник Найден Вълчев ми вика: “Утре те искам в редакцията жив или мъртъв, но по-добре жив”.

Отидох в редакцията и гледам там богинята на поезията Елисавета Багряна. Тя подава ръка, аз й целувам ръката. Помина ми малко шашардисването и й поисках извинение. “За какво?” - вика тя. “Ами защото преди да целуна ръката ти, аз трябваше да коленича, както е при боговете, защото Вие сте Вечната и Святата”. Тогава тя се обърна към Найден и казва: “Найдене, никога през живота си не съм получавала такъв прекрасен комплимент”. Попита ме какво пиша. Казах й: “Пирински легенди”. “О, какво заинтригуващо заглавие. Ще съм любопитна да ги прочета”.

- Писал си, а пишеш ли още?

- Ами според мен писането е нещо като нелечимо заболяване, постоянен сърбеж и не може човек да не се почесва.

- Къде си печатил?

- В много вестници и списания. Епиграми ми са излизали и в “Стършел”. Познаваме се с Радой Ралин от 1956 година. Веднъж ми вика: “Станиславе, донеси ми дузина епиграми. Ти печатиш във вестник “Димитровско знаме” в Перник, но нека те има и в “Стършел”, защото не трябва ездитен жребец да кара магарешка каручка. Имам над 200 епиграми и други сатирично-хумористични миниатюри. Печатил съм в “Тримата глупаци” на Доньо Донев, във вестник “Труд” и други печатни издания.

- Ще кажеш ли някоя?

- Ами защо пък не?

“Островът на блажените”
Край брега на тиха Струма
и че край Шуми Марица,
си замезваме със шума
и си пийваме водица.

На съпругата ми пък много й допада епиграмата:

“Пълен напред”
Машинистът видя светлина в тунела
и дотам веселбата ни беше обзела,
че народът накрая от смях изпопада,
то било светлина от казаните в ада...

- Да се върнем към “Пирински легенди”. Как виждаш те да повлияят на Кресненския край, та да стане той нещо значимо?

- Ами първо с популяризиране на всичко, което тук природата щедро е дарила. Известно е, че тук въздухът е сред най-лековитите в Европа. Тук няма страдание от задух. Изпитах го и в семейството си. През 1974 година моите деца в Студена, където живеехме, получаваха гърчове и спазми. Доктор Василев от Студена дори каза, че дотук може да лекува медицината. Просто ги отписаха. Вика ми да водя децата в Сандански. А защо в Сандански, мисля си, като може в Горна Градешница. Дойдохме и тръгнахме пеша към Горна Градешница. Вървим през жегата, когато във въздуха има най-много етерични изпарения. Карах ги да се задъхват и да дишат, дето се казва, до петите.

Стигнахме тогавашната градина на баща ми. Наоколо хвойни. Карах ги да играят на криеница. Те тичаха и се заморяваха и пак дишаха дълбоко. След два дни започнаха да се откашлят, след седмица си ги прибрах. Просто чудо. Отведох ги на прослушване при доктор Василев. Прослуша ги и вика: “Станиславе, ако колега ми бе го казал, нямаше да повярвам. Каква медицина си приложил?”. Обясних му, че е от хвойновия въздух.

- Доколкото разбрах, решението на Общинския съвет за осъществяване на “Пирински легенди” има само морална стойност. Как мислиш, че без пари ще се случат нещата?

- Разчитам на подкрепа. Мисля, че от това дело може да се заинтересуват и от София, а и от Кралство Холандия, пък и от други страни от Европа.

- И за какво по-точно?

- Ами ще ги заинтересува уникалната природа. Тук не е само слънце и въздух. Все пак ще напомня, че в Кресненско слънчевата инсолация е около 2400 часа на година, а това е почти равно на тази в Макарската ривиера на Далматинското крайбрежие. Тук има три бази с топли и много лековити минерални води - Ощавските бани, Градешката баня и Горнобрезнишката баня. Да припомним ли, че тук е Пирин в цялата си красота, Малешевска планина с чудните си гори, Струма с богатата си ихтиофауна. Тук са националният резерват “Тисата”, част от Народен парк “Пирин”, природните забележителности “Буйна”, “Кучкарника” и “Моравското”, защитената зона за птиците “Кресна-Илинденци”, тук минава и прелетният път на птиците Виа Аристотелис. Да не говорим за изключително редките представители на фауната и флората.

- Това смяташ ли, че е по силите ти?

- По моите - не. Ако обаче се заинтересуват институции, държави, нещата стават възможни. Ето, ще речеш, защо мисля, че ще прояви интерес Кралство Холандия? Ами защото там голяма част от територията й е под нивото на морската шир и имат баирчета на 200-300 метра, а тук Пирин с Вихрен достига 2915 м. Там може да има много лалета, но тук целият Кресненски пролом и районът край него е обявен за природна забележителност и е включен в европейската защитна мрежа “Натура 2000”.

- Как мислиш да стартират нещата?

- С помощта на медии, с реклама, с обяснения. Тукашната непокътната природа е чудо и в нея трябва да се влиза като в храм. Вярвам, че посланикът на Холандия, като се запознае с перспективите на района, може да сближи границите на двете страни. Не е тайна, че разчитам и на царя Симеон Сакскобургготски. Разчитам на влиянието му. Имам вече известни връзки. През 1995 година чествахме в Студена 150-годишнината на местното училище, което някога се е казвало “Цар Борис III”.

На самото тържество дойде пресаташето му Галя Дичева. След два месеца Дичева ми звъни по телефона и казва: Г-н Димитров, царят не е забравил вашите желания и ти изпраща снимка с автограф, и при възможност е готов да ви посети”. Връзките ни се задълбочиха, след като през 2008 година чрез депутатката Марина Дикова му дарих картина от художничката Ралица Денчева. И пак получих благодарност и уверение, че при възможност може да дойде и до Долна Градешница.

- Не мога да не попитам защо в такъв голям проект вплиташ и думите “Пирински легенди”?

- Ами защото те ще са маята на всичко добро, което може да се получи. Ще приведа и защо мисля така. Дъщеря ми е ходила в Кипър и е била на мястото, където се е родила Афродита, там се покланят милиони хора. Е, хайде де, там се е родила, та нали е богиня. Тя не е и съществувала, ама според кипърци там се е родила, и никъде другаде. Ами малцина ли вярват в дядовците Мраз и Коледа в Лапландия. Погледнати така нещата, ами тук се е родил водачът на робите Спартак. А това е и истина.

Немският професор Конрад Циглер сочи родното му място на юг от Кресненския пролом, а близки антични градове тук са античният град край Кресна и античният град Нейне край Долна Градешница. Ами къде е роден богът на виното и опиянението Дионис? Не е грък и не е в Гърция, нали? Ами гръмовержецът Перун? Всичко според мен е въпрос на стратегия, на реклама, на инициативност. Нека в Мека си ходят мюсюлмани, нека в Йерусалим си ходят християни, ама защо в Кресненско да не идват поклонници на Перун, на Спартак, на Дионис - още повече че люде от тези земи са опитомили преди пет хиляди години дивата лоза.

- Как мислиш да сложиш началото?

- В стратегията ми влиза това да стане някъде по време на честванията на всеславянския празник на светите братя Кирил и Методий. Ще подготвя специална програма. В нея няма да пропусна, че дори и английската писателка Мерсия Макдермот, когато пише книгата си за Яне Сандански “Свобода и съвършенство”, се е убедила в лечимостта на местната природа. За отбелязване е, че тук има растения, които унищожават бацили, вируси. Въздушният дренаж от Пирин и Малешевска планина се оттича на юг към Беломорието, а оттам идва средиземноморски полъх.

Въздухът в Кресненско не е урбанизиран, както е в Сандански, Банско, Благоевград. Не мога да не добавя и силата на легендите. Как например Спартак е израснал толкова здрав и силен. Като дете му се присънила коза с яренце. Баща му му подарил едно яренце и Спартак го обикнал. Яренцето още на следващата година станало млечна коза. Това не било случайно, а дело на богинята на природата Деметра. Спартак пиел мляко от тази коза. Тази легенда води до заключението, че Кресненският край може да се превърне в рай за козевъдството, а млечните му продукти да конкурират много пазари. Това ще е не само поминък, но и здраве.

- Не се ли страхуваш от неразбиране и разочарование?

- Не, защото съм убеден, че една идея се ражда, става мечта и след като вече има измеримост, човек трябва да се бори да я осъществи. Аз мисля, че съм боец и знам как да действам, или най-малкото поне да опитам.

- Много години си бил учител и директор. Какво е педагогическото ти верую?

- То може да се събере в няколко думи: Ученикът не е торба, която трябва да се напълни, а факел, който трябва да се запали, и това съм се опитвал да правя с учениците си. Докато съм бил учител и директор, пет пъти съм кръстосал България с учениците си. Сърцето ми е пълно с много сбъднати идеи и начинания. Изпълниха го учениците ми. Сега обаче съм пред най-голямата си идея и мечта - Кресна да стане липсващото курортно звено между Сандански и Банско край Пирин планина, и така ще се оформи нещо като Света Троица.

- В период на криза е държавата и това не всява ли съмнения в осъществяването на идеите ти?

- Всява. Дори имам и епиграма за това:

“Каква република сме”
По приказки - парламентарна,
по суверенитет - пазарна,
по икономика - тузарска,
по препитание - клошарска,
по настояще - премиерска,
по бъдеще - пенсионерска.

- Май не вдъхва оптимизъм?

- Да, но затова пък с удвоени сили трябва да се борим да осъществяваме неща не ставали и които с общи усилия могат да се случат. И то за добро.