Ковачевци - невинното изкупление на човешката жестокост

Поразително е българското училище, в което винаги е имало атмосфера на човеколюбие и което дълголетно е изпълнявало своето призвание, да стигне до такова падение, пише Труд.

Съпротивата на родители от община Ковачевци деца на емигранти да постъпят в местно училище бе тревожен факт. Обезпокои ме, защото такова отношение не е присъщо на нашия нрав като национална характеристика. Тревожно е, че можем да поднесем такава обида на дечица, които са най-невинното изкупление на човешката жестокост. Как е възможно с такъв отказ да правим още по-страшна тяхната достатъчно жестока съдба. Та те имат право на спокойствие, на обучение и на всичко потребно за възрастта им, за да се развиват.

И тревожното е за нас най-вече. Докъде сме стигнали в своите нрави. Да не искаме да облекчим участта на тези човешки рожби. И даже да ги огорчаваме още по-силно. И откъде идва това отношение днес? Българинът е добронравен човек. А сега на най-различни нива се коментираше и местни хора в хор повтаряха, че трябва да се закрие там комплексът, който ги приютил, че трябва тези несретници да отидат на друго място... Не мога да го проумея. Какъв ужас вече ни е обхванал, а ние не се усещаме. Откъде идва това, откъде? От цялата ни атмосфера идва, отровена от злоба и омраза. Те се леят отвсякъде, и най-вече от високите трибуни. И понеже у нас вече държавна власт няма, медиите са властта, която трябва да си върши работата, да успокоява хората, да ги насочва към онази толерантност, присъща на българина. Че ние сме се проявили и утвърдили в дълголетното ни битие като толерантни хора. И да стигнем дотам, че да отказваме на дечица ръка да подадем в момент на беда. И се коментира дали там да учат, дали другаде да идат, понеже щели да носят зарази.

А че нашите деца каква зараза получиха на това място от родителите си и от обществените фактори? Та те вече са заразени с омраза. И това е ужасяващо. Тези родители и ръководители излизаха с мотива, че чуждите дечица ще заразят нашите. А нашите деца по примера, който виждат, вече поглъщат бацила на омразата. Тя ги облъхва отвсякъде. Че и бедността е едно страшно нещастие. От нея произлизат редица беди в нашия живот. И не е само финансовата угнетеност. Човек изцяло деградира, когато е притискан от мизерията. Бедният човек не може да бъде свободен. Той оскотява от липсата на насъщното. Но участта на такива хора малко занимава тези, от които зависи избавлението ни от потресаващата бедност. Тя също е една немаловажна причина за бездушното отношение към хората, потърсили при нас спасение. И наместо дечицата им да получат радушен прием в българското училище, в което винаги е имало атмосфера на човеколюбие и тъй дълголетно е изпълнявало своето призвание, да стигне до такова падение. Самият факт на нежелание, на възражение, на протест срещу възможността тези невинни създания да живеят що-годе нормално и спокойно при нас и да се развиват, както природата на детето е отредила, е позорен.

На мястото на това училищно ръководство без колебание не само бих приела, но и бих защитила тези дечица. Но аз съм малко непокорен човек в свободолювите си пориви. И казвам това не демонстративно, а с болка. Никога не бих допуснала отказ на дете да се учи. Бих подходила конкретно според случая. Тези дечица трябва да бъдат подложени на по-специално адаптиране - да бъдат предразположени - и физически, и емоционално, за да се стигне и до интелектуалната им нагласа.

В класическата гимназия сме приемали деца от разни националности. И преди броени дни нашата ученичка Кети Кам, корейче, което завърши гимназията и сега е студентка, споделя голямата си благодарност за това, което е научила в България. Тя се дипломира блестящо и е признателна за приема, който намери при нас.

А колкото до отношенията с родителите, въпросът е много сложен. Днешното поколение млади родители са доста капризни. Те искат за децата си прекалено много от другите - но дали те самите дават толкова много за тях?! Макар че не бих искала да обобщавам, нито пък някого да засегна. Но все пак не мога да въздържа удивлението си от тяхното опасение, че децата им щели да бъдат заразени. А ние с какво заразяваме собствените си деца днес? Кой ще отговори на този тревожен въпрос? Даваме ли си сметка източник на какви "инфекции" сме ние самите?

Та ние сме жестоки и към самите себе си. Злобата и омразата са днешното ни угнетение. Страшен е техният терор. Не си даваме сметка в каква дълбочина се развива тази пораза. Тя пусна корени. И ако в с. Ковачевци дечицата са на бежанци, то дали, ако отидат наши ромчета, ще бъдат радушно приети? Навярно ще се реагира по същия начин...

Надявах се да се намери решение тези изстрадали рожби на прокудени родители да бъдат някъде добре приети. Но те бяха откарани към общежитието за бежанци в "Овча купел", където ще споделят нищетата с братята си по съдба. И още едно обстоятелство ме гнети. Трябваше ли да се чака първият учебен ден 15 септември, за да се разрази този скандал? Ние непрекъснато дишаме въздуха на скандала, а мисленето ни е поразено от омраза, отмъстителна, агресивна омраза. Толкова невъзможна ли е била една предварителна среща между родители, учители и деца? Нали за това са педагозите, психолозите - за да предотвратят подобни реакции на шокираща изненада. Ако беше поговорено предварително, може би бежанските деца щяха другояче да бъдат посрещнати. Ще ми се да вярвам в това заради достойнството на българския учител.

*Гергина Тончева е първият директор на Националната гимназия за древни езици и култури, която ръководи 33 години. Носител на орден “Стара планина”.